Блог на Павел Николов View RSS

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АЛФРЕД ГИЛМЪН 7:00 PM (12 minutes ago)

Алфред Гилмън (Alfred Gilman)

1 юли 1941 г. - 23 декември 2015 г.

Физиология или медицина (заедно с Мартин Родбъл)

(За откриването на G-протеините и ролята им в сигналната клетъчна трансдукция.)

Алфред Г. Гилмън (Alfred Goodman Gilman) е изключително уважаван американски фармаколог и биохимик, известен най-вече с работата си върху G-протеините – ключови молекули в клетъчната сигнализация. През 1994 г. е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина, споделена с Мартин Родбъл, за откритието им, свързано с "G-протеините и тяхната роля в клетъчната сигнализация".

ОСНОВНИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

♦ Роден: 1 юли 1941 г., Нюбърипорт, Масачузетс, САЩ

♦ Починал: 23 декември 2015 г., Далас, Тексас, САЩ

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

1. Образование:

♦ Бакалавър по физиология от Йейлския университет (Yale University)

♦ Доктор по медицина и доктор по философия (M.D. и Ph.D.) от Университета Case Western Reserve, Кливланд, Охайо

2. Научна кариера:

♦ Преподава и изследва в множество академични институции, включително Йейл, Университета на Вирджиния и Югозападния медицински център към Тексаския университет (UT Southwestern Medical Center), където е декан и завеждащ катедра.

НАУЧЕН ПРИНОС И НОБЕЛОВА НАГРАДА

G-протеини и клетъчна сигнализация

G-протеините (guanine nucleotide-binding proteins) са свързващи гуанинови нуклеотиди гуанозинтрифосфат и гуанозиндифосфат. Те действат като "превключватели" вътре в клетките, които предават сигнали от външната страна на клетъчната мембрана към вътрешността на клетката, посредством т. нар. рецептори, свързани с G-протеините (GPCR).

Същност на откритието:

♦ При изследванията си в края на 60-те и 70-те години, Гилмън идентифицира специфичен протеин, участващ в прехвърлянето на сигнали от хормони и други молекули.

♦ Този протеин се оказва липсващ при пациенти с определени генетични заболявания, което доказва изключителната му важност.

♦ В по-широк биомедицински контекст, G-протеините са от значение за възприемане на хормоните, невротрансмитерите, светлината, миризмата, вкуса и дори фармакологично активните вещества.

♦ Механизмът на G-протеините има огромно значение за медицината – около половината съвременни лекарства въздействат върху клетките чрез GPCR.

Важни публикации и друга дейност

♦ Гилмън е съавтор и редактор на оригиналния "Goodman & Gilman’s The Pharmacological Basis of Therapeutics", един от най-престижните учебници по фармакология.

♦ Участва в редакционни бордове на водещи научни издания.

♦ Член е в научни дружества и е получава множество престижни награди, включително Националния медал за наука на САЩ.

ЛИЧЕН ЖИВОТ

♦ Баща му, Алфред Гудман Гилмън е също известен фармаколог и автор на класическия учебник по фармакология.

♦ Много колеги и студенти описват Гилмън като блестящ, но същевременно скромен и човечен, посветен на науката и обучението.

ЗНАЧЕНИЕ НА ОТКРИТИЕТО МУ

♦ Работата на Гилмън променя разбирането ни за това как клетките комуникират помежду си и как реагират на външни сигнали.

♦ Това отваря нови възможности за създаване на лекарства срещу болести като рак, сърдечни заболявания, астма, психични разстройства и много други.

♦ Принципите, открити и изяснени от него, са фундаментални за съвременната фармакология и биомедицина.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

♦ Алфред Гилмън е сред най-значимите учени на XX век в областта на молекулярната биология, чиито открития имат трайно отражение върху медицината и живота на хората. Той ни показва как една решаваща молекула може да промени хода на цяла научна дисциплина и да спаси милиони животи чрез по-добро разбиране на биологията на клетката.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ 16 Apr 7:00 PM (yesterday, 7:00 pm)

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

НАУМ

Тази кратка книга, състояща се от три глави, се отличава сред пророческите книги на Еврейската библия с това, че по същество не е адресирана нито към Израил, нито към Юдея (вижте също книгата на пророк Авдий). Книгата е посветена на радостта, която обзема пророка от това, че столицата на Асирия, Ниневия, заклет враг както на Израил, така и на Юдея в продължение на толкова много години, била унищожена. Не е нужно да казваме, че тази катастрофа е интерпретирана като деяние на Господа срещу Неговите врагове, като възмездие за греховете. Авторът не посочва кога е работил, но вероятно е било скоро след падането на Ниневия през 612 г. пр. н. е. Той свидетелства, че е родом от Елкос, град, който не е известен от други източници, но вероятно е бил разположен в Южна Юдея.

Подобно на другите пророци Наум разбира Господа на Израил като Бог, преизпълнен с гняв: "Господ е Бог ревнив и отмъщава; отмъстител е Господ и изпълнен с ярост; Господ отмъщава на противниците Си и пази гняв за враговете Си" (1: 2). Никой не може да понесе Неговия пламенен гняв (1: 6). И сега е унищожил това, което създавало толкова проблеми за Юдея, която може да празнува вече своите празници в мир, "защото злият няма да мине отново през тебе" (1: 15).

Обяснява ни се недвусмислено кой е "злият": това е Ниневия (2: 8). Тя е преживяла чудовищни разрушения: "Празнота и изпразване, и запустение! Сърцето се топи и колената се тресат, болки във всички слабини и лицата на всички са побледнели" (2: 10). Там "налита конница и бляскав меч, и святкащо копие! Множество убити и купища мъртви, и няма край на труповете - в труповете им се спъват!" (3: 3). Това е дело на Яхве (2: 13) и причина са отвратителните дела на лошия град: "Това е заради многото блудства на привлекателната блудница, господарка на заклинания, която продава народи с блудствата си и племена - със заклинанията си" (3: 4).

Чистата радост, която пророкът проявява, възвестявайки падането на толкова ненавистната столица на Асирия, намира своя окончателен израз в заключителния стих на книгата: "Няма лек за язвата ти, раната ти е смъртоносна. Всички, които чуят вестта за теб, пляскат с ръце заради теб - защото върху кого не е падало всякога нечестието ти?" (3: 19). Всичко отива на своето място и злото, сътворено от Ниневия, сега се е върнало към нея с пълна мяра. И пророкът не може да не бъде щастлив от това.

Както и пророците преди него, Наум вярва, че Яхве не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ на цялата земя и дори толкова могъща сила като великата Асирия трябва да се преклони в крайна сметка пред безграничната сила на Всевишния над целия свят.

СОФОНИЯ

Малката Книга на пророк Софония излага накратко много от темите, с които вече се срещнахме в произведенията на други пророци. Юдея е съгрешила ужасяващо срещу Господа и наказанието ѝ ще бъде съразмерно. Но Господ няма да е зает само с унищожаването на Ерусалим и неговите жители, Той е съдия на цялата земя и всички народи трябва да изпитат гнева Му.

Въведението към книгата съдържа указания, че Софония е праправнук на Езекия. Ако това е препратка към цар Езекия (което не е сигурно), тогава пророкът произхожда от царския дом на Давид. Както за повечето други пророци, за него не се знае нищо особено, освен датировката на живота му: пророкувал е по времето на управлението на Йосия (приблизително в периода 640-609 г. пр. н. е.).

Неговата пророческа книга започва със сурови бележки, че Господ ще помете всичко живо от лицето на земята (1:3), по-специално Юдея, Ерусалим и неговите жители (1:4). Причината за гнева на Бог е, че народът почитал Ваал и други езически богове.

И така, Софония говори за предстоящ „ден Господен". Този ден, когато Господ ще дойде, няма да бъде щастлив: „Ден на ярост е онзи ден, ден на скръб и утеснение, ден на опустошение и запустение, ден на тъмнина и мрак, ден на облак и гъста мъгла, ден на тръба и на боен вик против укрепените градове и против високите кули" (1:15-16). Нищо няма да спаси хората в този ден, когато кръвта им ще бъде разпръсната като прах (1:17).

Ерусалим се откроява особено като изпълнен с грях в очите на Яхве: „Горко на бунтовния и осквернен град, на потисническия град!“ (3: 1). Неговите длъжностни лица са покварени, неговите пророци нямат вяра, неговите свещеници са осквернили това, което е било свято (3: 3–4). Господ се опита да накара народа да се върне при него чрез наказание, но безуспешно (3: 6–7). И така, краят е близо. И не само за Ерусалим, но и за други народи, включително могъщата Ниневия, която ще бъде хвърлена в запустение (1: 13–15).

Пророческата книга завършва с твърдата надежда, че всичко ще бъде възстановено, когато наказанието се изпълни, когато Ерусалим премине през своето наказание и вече няма да види зло (3: 15). Господ ще бъде в центъра на събитията, но Той няма да унищожава, Той ще спасява, ще лекува и ще носи благоденствие (3: 18–20).

АВАКУМ

Книгата на пророк Авакум – малък брилянт сред произведенията на пророците – започва като своеобразен диалог между пророка и Господ, в който чуваме репликите и на двете страни. По необичаен (за пророците) начин Авакум се оплаква от несправедливостта, която се върши на земята. Господ разказва какво възнамерява да направи по този повод, а пророкът отговаря, че решението е още по-лошо от самия проблем.

Не ни е разказано кой е Авакум (споменато е само името му в стих 1 на глава 1) и кога е пророкувал. Обикновено животът му се датира в края на VII в. или началото на VI в. пр. н. е. – няколко години, но не много преди Вавилонския плен. В такъв случай е бил съвременник на Еремия и, подобно на своя по-известен земляк, не се съмнявал в това, което ще се случи с Юдея заради нейните грехове. Тя ще бъде пометена от вавилонците.

Пророческата книга започва с жалба към Господа за всички несправедливости, които се вършат в Ерусалим: "Докога, Господи, ще викам, а Ти няма да чуваш?... И опустошение и насилие има пред мен, и възниква караница и се надига раздор. Затова законът е безсилен и правосъдието вечно не излиза към победа, защото безбожният обкръжава праведния и правосъдието излиза изкривено" (1: 2–4).

В отговор Господ дава знак за това, което смята да направи заради греховете на Своя народ. Той ще доведе вавилонците, за да го унищожи: "Погледнете между народите и вижте, и се почудете много, защото върша едно дело във вашите дни - няма да повярвате дори да ви се разкаже. Защото, ето, Аз надигам халдейците - жесток и необуздан народ, който ходи по земната шир, за да завладее селища, които не са негови." (1: 5–6). Господ продължава да описва колко ужасяващи и могъщи са вавилонците, колко са склонни към насилие, как презират другите царе и управници на всеки укрепен град, над който се носят като вятър (1:7‑11).

ОТКЛОНЕНИЕ

Теодицея на пророците

Във всичките пророчески книги се отделя специално внимание на обяснението защо страдат народите на Юдея и Израил. Така правят Амос, Исая, Еремия – общо взето, почти всички. Защо хората понякога търпят глад, суша, лоша реколта, епидемии, кланета и войни? Амос се изразява кристално ясно: Господ наказва народа, за да го накара да се върне при Него (4: 6–11). Защо асирийците искат да унищожат царството на Израил? Всички пророци от VIII век са единодушни: причината се крие в греховете на народа. Защо Вавилон иска да унищожи народа на Юдея? Еремия и другите пророци, негови съвременници, са убедени с еднаква сила: това е божествено наказание за непослушанието.

В съвременния свят философите, теолозите и всички мислещи хора се учудват често защо по света съществуват толкова ужасни страдания. От времето на Просвещението тези въпроси продължавали да остават актуални, опитвали се да ги решат мъчително, да им отговорят и ги обсъждали напрегнато. Един от важните въпроси звучал така: как може да съществуват толкова много болка, нещастие и мъка по света, ако Господ обича хората, иска най-доброто за тях и е Всемогъщ, следователно може да предотврати страданията, стига да пожелае това. Този проблем се нарича днес теодицея (гръцка дума, означаваща "оправдание на бога"). Как Господ може да бъде наистина праведен, ако е по силите му да предотврати страданията, но не го прави? Нима това не предизвиква въпроси или за Неговата сила, или за Неговата любов? На въпроса за теодицеята днес има много отговори; много книги, посветени на тази тема, се появяват всяка година.

Пророците в Еврейската библия не поставят въпроса за страданията така, както се прави днес. Те са живели в свой свят и са имали свои религиозни представи, свързани със свои обстоятелства. Но сред тези обстоятелства техните отговори били обосновани и ясни и с тях е изпълнена всяка страница на пророческите книги. Да, Господ може да спре страданията. И да, Той ще го направи, щом народът се покае и се върне в правия път. Наистина, повечето страдания идват от Бога. Той ги причинява. Защо? Защото народът е съгрешил и Той го наказва за това, карайки го да пожелае да промени живота си. Така народните страдания на Израил и Юдея се случват в известен смисъл затова, защото Господ искал да накаже Своя народ. От друга страна, за пророците това е, разбира се, изцяло вина на народа.

Пророкът пита Господа: „Защо гледаш безмълвно злодеите и мълчиш, когато нечестивецът поглъща този, който е по-праведен от него?" (1:13). Юдеите може да са били лоши, но вавилонците са много по-лоши. Има ли смисъл да се наказват злите с още по-големи злодеи? Трябва ли Бог да позволява на вавилонците да свирепстват безнаказано сред народите?

В последвалия отговор Господ разяснява окончателно ситуацията. Вавилонците също ги очаква наказание за всичкото зло, което са сторили: „Понеже ти обра много народи, всички останали от племената ще те оберат заради кръвта на хората и насилието над земята, над града и над всичките му жители" (2: 8).

Това решение, изглежда, удовлетворява пророка, който повече не се оплаква. Напротив, той се моли с ентусиазъм (цялата гл. 3), описва с благоговение чудните дела на Бога и завършва, изразявайки пълно доверие в Бога, дори когато животът е тежък. Това е един от най-красивите пасажи сред малките пророци: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произведат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господ, ще се веселя в Бога на спасението си. Господ Бог е силата ми; Той прави краката ми като на елените и ми дава да ходя по височините ми. За първия певец, на моите струнни инструменти!" (3: 17–19).

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XV 15 Apr 7:00 PM (2 days ago)

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XV.

Полк. Янков продължава да всява смут между селяните. - Публичен диспут с Янкова. Янков си заминава през Гърция за България. - Войска се настанява по селата. - Разделяне четите на по-малки групи.

28 април

Янков, след като обиколил по селата в Пополе, биде открит на „Бобицките стени" (при с. Бобища, около 5-6 окт.) от аскера и се завързва сражение, в което турците изгубиха до 30 души, а четата на Янкова има само един ранен. Неговите хора имаха манликерки. Сражението трая 3 часа. От там Янков заминава за Корещата, където случайно около с. Статица се срещнахме и пак случайно и ние се прибрахме в Кономлади. Пред селяните там той ни нападаше и ругаеше, и отиде до там, щото почна да казва на селяните да ни предават и убиват. На четника Кузинчев той дори е предлагал, да се вмъкне в нашата чета и да убие Чакаларова и Кляшева. Това сам четникът го изповеда. Пък и ние бяхме се тогава наканили да му свършим работата на Янкова, но не ни позволиха от Битоля. След това натоварихме Папанчева да прибира пушките в Корещата.

Беше пристигнал Иван Попов в Дъмбени и го задържахме около две-три седмици при нас, за да го запознаем със селяните.

Понеже в Леринско имаше голяма нужда от опитен войвода, изпратихме Папанчева около 12 октомврий да отиде в Леринско и да задържи положението, след като бе убит в Крушоради войвода Дине Екшисулията, водител на чета, след убийството на Марка.

Янков обикаляше по селата в Корещата, а Гайков пък оставаше около Загорчани, гдето около 18 октомврий имаше пак едно сражение, в което турците имаха до четирма убити, а Гайков не даде никакви жертви.

На 22 октомврий Чакаларов, аз и Попов бяхме в Смърдеш, а четата я водеше Митре Влашето. Тук срещнахме Янкова, който по обичая ни ругаеше и лъжеше, че Чакаларов бил получил от Върх. Комитет 5000 наполеона за делото, че ги злоупотребил, че от Загоричани взел 700 лири и пр. Селяните, като чуваха тия работи, желаеха публично да се срещнем и пред народа да се обясним. И тая среща беше нагласена да стане в Косинец на 24 октомврий, в присъствието на около 20 души, избрани от управителните тела на селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш и Въмбел, станаха обясненията. Думата първо получи Янков. Той почна да говори, че никой не трябва да му отнима правото да се бори за своя край и за народа, че никаква вътрешна организация не може да му налага да я слуша и да ѝ се подчинява, че вътрешна и външна организация няма, а има само лични яжби, че хора, пратени от Делчева, се приемат, а други след това пратени от Върховния комитет, не се приемат; дава своеобразни схващания относително организацията и най-сетне се обърна към селяните и ги попита дали те го искат да работи, защото те са всичко, те хранят четите, те ги крият, поради което те трябва да заповядват на четите, а не наопаки, и много други подобни гъделичкания на селяните. Без да спомене за нападките си и клюките си по адрес на организацията, особено на Чакаларова, и без да го прекъсне някой, той свърши речта си. На тая реч отговори Чакаларов. След като обясни на селяните, че вътрешна организация има, че тя може да налага своята власт на всички и че всеки се приема, от където и да е бил, да работи в тая организация, стига да приема нейния устав. Най-сетне Чакаларов направи запитване относително клюките, които сипеше подир него Янков, а най-много за злоупотребление на някакви суми. И след като обясни Чакаларов, че не нему лично са били предадени от Върховния комитет около 25 наполеона, срещу който има разписка и за които е представена сметка на Делчева, и че никакви суми не са прибирани от селата, освен третинките от разписките, за които си има сметка, помоли Янкова, да изкара свидетели, за да изкажат злоупотребленията, правени в Костурско, и още да приповтори, че е истина, че Чакдларов е взел 5000 наполеона от Върховния комитет. И ако Янков докаже с някакъв документ, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от В. К., Ч. ще му представи сметката за изразходването на тая сума.

Янков отговори, че той никога не е казал, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от Комитета, но че чувал, какво Върховния комитет имал някаква сметка с Чакаларова, а колкото за злоупотребленията по селата, пак каза: „Така, бе брате, чул съм така да казват," и че и това не е говорил. Чакаларов извади двама свидетели, да докажат, че тям е говорил Янков това, но той отказа и пред тях, че уж не е говорил такова нещо. Като не можа Янков нищо да потвърди от ония клюки, що е пускал по селата, селя-ните се убедиха, че говоренето му е само от злоба, и молеха го, да се заличи всичкото досегашно и да направим някакво помирение. След това Чакаларов пък обвини Янкова, че той е именно човекът, който е задигнал 400 лири от костурчаните от Цариград, според както е казвал Петър Погончев, негов човек и тогава агентин. Янков се обърна към Петър Погончев, а този подирният това потвърди. Янков се скара с него, като призна, че е взел около150 лири, които е дал на Върховния комитет. Най-сетне от събранието не излезе нищо, и понеже се расъмваше и понеже го беше страх да остане при нас, стана да си отива. Тъкмо когато си излизаше, селяните запитваха: „Що джанам, кое е краят?" Аз отговорих: „До никакъв край не можем да дойдем, докато тези господа не признаят вътрешната организация и не ѝ се подчинят." Гайков, който се беше прибрал при Янкова, отговори: „Ние сме хора на Върховния македонски комитет", а пък аз отговорих: „А пък ние сме хора на вътрешната организация, която ще знае да наложи своята власт." На туй и Янков взе да крещи: „Ние сме хора на Върховната македонски комитет, избран от целия български народ и признат от цяла Европа. Който не признава него, той (заклати пушката).. " Чакаларов възрази на Гайкова: „Не мисли, че имаш пилци да гониш, защото и аз имам бир-парче брада, защото докато казваш които, които, аз ще ти свърша работата." С туй се свърши. Те излязоха и ние излязохме, и по разни посоки се разотидохме. В Дъмбени Янков пак имал препирни с учителя Киряк Търповски, който разубеди селяните да не вървят подир Янкова, та нито не приеха четата му в селото, а само него с петима души.

От тук Янков замина за Нестрамско и се упъти за Гърция. В Атина е фотографиран с двама първи предатели, които донасяха на гръцкото правителство, та бяха пострадали толкова наши хора, между които и Ив. Попов.

Янков замина, а остава, за да сее раздори в района, П. Гайков с 7-8 души. Други от четниците на Янкова отидоха при Коте, който го изпроводи до границата, и на него Янков предаде манлихерките си. Както е известно, Янков от Гърция се прибра в София.

В Косинец ние поставихме Попова на чело на четата, която водеше, след като бе заминал Попанчев, Митре Влашето.

Щом настана зимата, аскерът, за да може да прибере пушките и да унищожи комитетите, настани се по села: в Смърдеш имаше 120 души: в Руля - 70 души; в Поздивища 90 души; Кономлади 110 души; във Вишени до 150 души, в Загоричани от 150 до 200 души; в Костур 500 души, в Хрупища 300 души; в Нестрам 100 души и в Биглища 200 души. Така обхванати главните пунктове, циркулирането на четите не беше възможно; бе паднал и сняг та на четниците не беше възможно да живеят по планините, а по селата беше мъчно да живеят на куп, понеже почти всяка нощ турските войски бяха принудени внезапно да обикалят по няколко села в една нощ и да претърсват една по една всички къщи по ред. От това и от студ при нощните маршировки мнозина от аскера изряка и се поболяха.

По това време (3 декемврий), за да не изгубим четата в някое безцелно сражение, при тия мъчни условия, създадени от лудориите на Янкова, решихме да разпределим четата на малки групички, които изпратихме по няколко пункта по селата, гдето бяхме предвидили някой от селяните да приготви скривалища за случай на нужда. Това бяха дупки, издълбани в земята, вън от къщата, с отверстие за въздух.

В скривалището се влиза отвътре, из зимника.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 10) 14 Apr 6:00 PM (3 days ago)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 10

Време: Между "конфликта с бруталния троглодит" в кръчмата на Кърнан около пет часа и настоящата глава е пропуснат период от време, обхващащ пътуването с карета и посещението в къщата на скръбта - дома на вдовицата Дигнам в източен Дъблин, близо до Сандимаунт. Действието се подновява при залез слънце, около 8 часа вечерта.

Място: Брегът на Сандимаунт, Дъблинският залив, югоизточно от Дъблин. Сутринта тук се е рязхаждял Стивън, в непосредствена близост до църквата „Звезда на моретата“.

Действащи лица: На скалите седят три девойки: две от тях са назовани веднага. Сиси Кафри, „получила от природата като дар златно сърце, големи цигански очи с вечна закачка в тях и устни, подобни на зрели череши, тя привлича неудържимо към себе си". Този стил е нарочна пародия на дамските списания и на масовата английска проза. Еди Бордман е малка и късогледа. Третата девойка, героинята на тази глава, е посочена на третата страница: „Но коя бе тази Гърти?" И тук ни съобщават, че Герти Макдауел седяла недалече от приятелките си, замислена, и „на най-пламенното въображение би било не по силите да нарисува по-прелестен образ на ирландско момиче" - прекрасна пародия на банални описания. Със Сиси Кафри има двама малки братя, Томи и Джеки, близнаци, „някъде на четири годинки" и, разбира се, къдрави; а братът на Еди Бордман още диша сънно в количката. Срещу тях, на скалите, седи още един персонаж. За него се споменава на третата и осмата страница, но едва по-късно ще разберем, че това е Леополд Блум.

Действие: Действието в тази глава е трудно отделимо от нейния съвсем особен стил. В отговор на простия въпрос: какво се случва в тази глава, можем просто да кажем: две малки момченца играят, карат се и отново играят, едно бебе бърбори и писка, Сиси и Еди наглеждат братята си, Герти мечтае, в близката църква пее хор, спуска се здрач, на базара (към който се е отправил вицекралят) започва заря и Сиси и Еди тичат със своите малчугани по плажа, за да я видят в далечината над къщите. Но Герти не се присъединява веднага към тях: ако им харесва, могат да тичат като луди, а тя ще поседи, и оттук се вижда добре. Блум гледа от отсрещната скала Герти, която, въпреки цялата си моминска скромност, разбира прекрасно какво се крие зад неговия поглед, и накрая се отпуска назад и показва безсрамно жартиерите си "и бум! и О! римската ракета експлодира, изсъска с дълбока въздишка О-о-о! и всички извикаха вкупом О! О! като в захлас, и тя бликна отведнъж, блъвна струя от златен дъжд и тънки като косъм нишки, които се поръсиха отгоре и ах! бяха като изумрудени капки роса, като звезди, които се сипеха в златисто, О, че прелест! О-о-о, че сладост, сладост-радост!" Скоро Герти става и се отдалечава бавно по плажа. "Тя крачеше със смълчано, сдържано достойнство, така типично за нея, но и някак много внимателно, полекичка, защото Гърти Макдауъл беше…

С неудобни обувки ли? Не. Беше куца! О!

Господин Блум я изгледа, докато се отдалечаваше куцешком. Клетото момиче!" Стил: Главата се състои от две части, напълно различни по техника. Първата част, описваща трите момичета на скалите и техните подопечни, е пародия на дамско списание или булеварден роман с всичките им клишета и претенции за изящество. След това идва втората част, където излиза на преден план потокът на съзнанието на Блум; в познатия накъсан маниер ни е представена смесица от впечатления и спомени, с която завършва главата.

Пародията е пълна със забележително забавни клишета, баналности за добродетелен живот и псевдопоезия. «Лятната вечер бе започнала да се раздипля над света и да го обгръща в тайнствените си обятия. <...> ...Последните зари на бързо гаснещия ден се помайваха гальовно върху морето и крайбрежието... и, накрая, което е най-важното. <...>

Три приятелки бяха седнали върху скалите и се любуваха на припадащия здрач; вечерният въздух бе свеж, но не хладен. Те много често обичаха да идват тук, в любимото си кътче, за да си приказват тайни неща край блесналите талази, да обсъждат въпроси женски“. (Прилагателното, поставено след съществителното заради елегантност е, разбира се, данък на стила "Хаус бютифул".) Самата конструкция на фразата е банална: "Томи и Джаки бяха близнаци, навършили има-няма четири годинки, понякога много палави и разглезени близнаци, но общо взето, мили малчугани с грейнали смешни личица и много сладки муцунки. Играеха си в пясъка с кофички и лопатки, строяха замъци, както обичат да правят децата, или пък ритаха голямата си цветна топка, истински щастливи земни твари". Бебето е, разбира се, пухкаво, и "младият джентълмен сумтеше блажено". Не просто сумтеше, а "сумтеше блажено" — колко е кокетно и лукаво това. Подобни нарочно подбрани изящни клишета се срещат по няколко броя на всяка от двадесетте страници на тази част от главата.

Когато говорим за "клише", "стереотип", "изтъркана псевдоизящна фраза" и така нататък, ние подразбираме, освен всичко друго, че когато такава фраза е била използвана за първи път в литературата, тя е била оригинална и е имала жив смисъл. Станала е станала изтъркана именно защото значението ѝ първоначално е било ярко, точно и привлекателно, и е била използвана отново и отново, докато не се е превърнала в стереотип, в клише. Така че можем да определим клишето като парченца мъртва проза и гниеща поезия. Но места пародията спира. Джойс кара мъртвата и гниеща материя да разкрие своя жив източник, първоначалната си свежест. На места поезията е все още жива. Описанието на богослужението, което докосва бегло съзнанието на Герти, е наистина красиво и изпълнено със светло, трогателно очарование. Такова е и описанието на здрача, и, безспорно, на фойерверките - кулминационният откъс, цитиран по-горе, истински нежен и прекрасен: ние усещаме все така свежестта на поезията, която още не се е превърнала в клише.

Но Джойс успява да направи нещо още по-фино. Ще забележите, че първоначално мислите на Герти са съсредоточени върху достойния, според нейните разбирания, живот и умението за обличане с вкус, защото следва моделите, предлагани от „Илюстрован седмичник за дами“ и „Уоман бютифул": „Носеше спретната блузка в синьо електрик, която бе боядисала сама с помощта на пакетче домашна боя (защото според „Илюстрован седмичник за дами“, това щял да бъде модерният цвят за сезона), с красиво остро, дълбоко деколте и джобче за кърпичка (в което обикновено слагаше сгънат лигнин, напоен с любимия й парфюм, за да не увисва джоба от по-тежката кърпичка), както и моряшкосиня три четвърти пола, скроена според разкрача й, която перфектно подчертаваше тънката ѝ изящна фигура", и така нататък. Но когато заедно с Блум разбираме, че горкичката куца, клишираността на мислите ѝ придобива трогателен оттенък. С други думи, Джойс успява да изгради нещо реално: състрадание, съжаление и съчувствие от мъртвите формули, които пародира.

Джойс отива дори още по-далече. Докато пародията се плъзга приятно по отъпканата си пътека, авторът в пристъп на демонично веселие насочва мислите на Герти към въпроси на физиологията, за които, естествено, няма и намек в четивото, замърсило съзнанието ѝ: „Имаше тънка грациозна фигурка, дори прекалено крехка на външен вид, ала онези желирани бонбони с желязо, които взимаше редовно напоследък, й се бяха отразили много по-добре отколкото женските хапчета на вдовицата Уелч, и имаше голямо подобрение както с теченията, така и с онова чувство на отпадналост". Нещо повече, когато вижда един джентълмен в дълбок траур „и обсебилата го дълбока скръб се четеше по лицето му", пред нея се изписва романтична картина: „Но ето, случи ѝ се това, за което толкова често си бе мечтала. За нея то имаше голямо значение и лицето ѝ засия, защото него искаше тя, защото усещаше инстинктивно, че той бе по-различен от другите. Самото сърце на момичето-жена литна към него, нейния отдавна бленуван съпруг, защото на мига разбра, че това бе именно той. И да е грешил, по-малко е било, отколкото грешили са към него, виждаше се, че е по-достоен за съчувствие, нежели за обвинение, но и да беше най-големият грешник, виновник, престъпник, пак пет пари не даваше тя, нека кой каквото ще да си мисли. Дори да беше протестант или методист, лесно щеше да го покръсти в правата вяра, стига да я обича истински. <...> Тогава може би той ще я прегърне нежно като истински мъж, силно ще притисне крехкото ѝ тяло към себе си, ще я люби, неговото, само негово момиче, за него единствено отредена“. Въпреки това, романтичното видение (каквито тук има много повече) се заменя лесно в съзнанието ѝ с твърде прозаични съображения за отвратителни джентълмени. „Най-сетне останаха сами, без други хора, които да си пъхат носа и да пускат подмятания, и тя разбра, че на него може да се вярва до смърт, сигурен, стабилен и надежден, може да се разчита докрай, човек с непоколебима чест и достойнство. Ръцете и лицето му се движеха, прониза я трескава тръпка. а види фойерверките, хвана коляното си с ръце, за да не падне, докато гледаше нагоре; наоколо нямаше жива душа, само той и тя, когато му показа красивите си, добре оформени крака, ето ей така, меки, изящни, леко закръглени и сякаш долови задъханото му сърце, дрезгавото му хриптящо дишане, защото тя знаеше всичко за онази страст на мъжете и как бързо се разпалва, защото Бърта Съпъл й беше разказвала веднъж, като преди това я накара да се закълне в живота си, че на никого няма да каже за господин квартиранта, който живееше при тях, изпратен от Съвета по пренаселените области и който си бил изрязал от вестници и списания снимки на онези танцьорки с вдигнати във въздуха поли и крака, и тогава ѝ прошепна, че правел нещо пред тях, нещо не много редно, за което обикновено си фантазираш в леглото. Но онова бе съвършено различно от това тук, защото въобще не можеше да се сравнява, тъй като тя почти усещаше как той я приласкава, придърпва лицето й към своето, почти усещаше и първия плах и пламенен допир на красивите му горещи устни. Освен това съществува и опрощение, стига да не си стигнала докрай преди да се омъжиш...“

Няма нужда да говорим за потока от мисли на Блум. Вие разбирате физиологичната ситуация — любов от разстояние (Блумизъм). Усещате стилистичния контраст между предаването на мислите, впечатленията, спомените и усещанията на Блум и хапливата пародия на литературната девственост в първата част на главата. Мислите на Блум се носят зигзагообразно като прилеп в здрача. Разбира се, мисълта за Бойлан и Моли присъства постоянно, но се споменава и първият обожател на Моли, лейтенант Мълви, който я целунал зад градините, под Мавърския зид на Гибралтар, когато била на петнадесет години. Съчувстваме на Блум, разбирайки, че той все пак е забелязал как вестникарчетата на улицата до колоната на Нелсън са имитирали походката му (глава 7, в редакцията на вестника). Художествената забележка на Блум за прилепа („Прилича на човек с плащ и мънички ръчички") е абсолютно възхитителна и подобно възхищение заслужава и очарователното му наблюдение за слънцето: „Например, погледни слънцето, само не се взирай, а като орел, и след това погледни обувката си: ще се появи жълто петно. Иска да постави своя печат върху всичко". Така би могъл да каже Стивън. В стария Блум дреме художник.

В края на главата Блум потъва за няколко минути в сън и часовникът на полицата над камината в къщата на свещеника наблизо известява със своето бим-бам, в което се чува ясно ро-га, ро-га, за нещастието на Блум, рогоносеца. Странно, той открива, че часовникът му е спрял в четири и половина.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ 13 Apr 7:00 PM (4 days ago)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 15. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

В началото на март 1945 година боевете придобиха особено ожесточен характер. Германците не се предаваха. Те вече нямаха накъде да отстъпват. Зад тях беше морето и само по косата Данциг – Пилау все още успя да се евакуира част от цивилното население и някакви, не помня колко, дивизии или армии, не зная и не съм знаел. Знаех само, че нашата авиация, артилерия, нашите танкисти, нашите "катюши" унищожаваха, изгаряха, без да обръщат внимание на огромните загуби, последните фашистки полкове и дивизии.

Мисля, че в края на февруари беше пробита последната отбранителна линия в Източна Прусия и беше превзет градът Хайлигенбайл.

След няколко дена беше обкръжена и ликвидирана последната група немски войски югозападно от Кьонигсберг.

По разпореждане на заместник-командващия артилерията два дни аз и половината от моя взвод осигурявахме връзка на зенитно-артилерийската бригада, която стреляше с пряко мерене по немските танкове.

Другата половина от моя взвод, прикрепена към една от армейските дивизии, вече беше влязла в Кьонигсберг.

След три дена излязохме на брега на залива Фриш Хаф, пред нас беше безжизненото море, на хоризонта – безжизнената коса Данциг – Пилау. Но за това вече писах.

"Войната оправдае всичко!"

ееееееее

…Кризис слов, бесконечность фронта,
за утрату пространства ярость,
надвигающаяся старость,
расширение горизонта
от безмерного и святого
до наивного и простого.

ееееееее

...Криза на думите, безкрайност на фронта,
за загубата на пространството ярост,
настъпваща старост,
разширяване на хоризонта
от безмерен и свят
до наивен и прост.

Всичко ли ще оправдае войната?

Спомних си как щабният офицер в романа на Лев Толстой гледа отвисоко полковника княз Болконски.

А през януари 1942 година сержант Пеганов, който в цивилния си живот бил бръснар, подстригваше и бръснеше генералите и затова гледаше отвисоко на лейтенантите и майорите. Същото важеше и за шивача ефрейтор Благоволин. Той преправяше шинелите от немодни на модни, от войнишки на офицерски и правеше офицерски фуражки с лакирани козирки на полковниците и генералите безплатно, а на лейтенантите - срещу заплащане. Старши сержант Демидов, който в цивилния си живот бил фотограф, а в армията, защото пиеше и замезваше с генерали и полковници, не участваше в никакви бойни операции. Към мене се отнасяше снизходително. Трябва обаче да му отдам дължимото, той поправяше също така часовници срещу заплащане, а на мене - безплатно, и всичките ми военни снимки са подаръци от него.

Това беше нашият армейски войнишки елит. В него, с малко по-нисък ранг, влизаха двадесетина шофьори на армейски автомобили – през 1942 година леки газики, полуторки и покрити радиостанции, а по-късно – американски "Уилиси" и "Студебейкъри".

Благодарение на постоянното приятелство с интендантите, те винаги имаха водка и консерви, а щабният готвач Жуков ги осигуряваше с двойни порции привилегирована храна.

По заповед на капитан Рожицкий моите бойци построиха по време на отбраната край Дорогобуж голям блиндаж, който беше превърнат в черна баня [1] .

От изгореното от немците най-близко село докараха камъни, направиха пейки и маси.

Неговият личен ординарец, ефрейтор Мосин, му миеше гърба, корема, краката и по негова специална заповед – всичко между краката, по същия начин миеше и гостите на Рожицкий, полковници и генерали. А нашият интендант, старши лейтенант Щербаков, ги гощаваше след банята с водка, открадната от войнишките стограмови дажби, и с продукти от склада. Освен това разменяше с освободеното население униформи от склада за самогон.

Ординарецът Мосин се гнусеше, когато миеше между краката блаженстващия Рожицкий, и дезертира от армията. По-нататъшната му съдба не ми е известна. А моят ординарец Гришечкин се сдоби изведнъж с огромен запас от самогон.

Конят беше моята болка. Овес даваха, но сено нямаше. Гришечкин непрекъснато обикаляше околните села в търсене на миналогодишно сено.

Знаех, че краде сено, но не знаех за страничния му "бизнес". Думата "бизнес" не е от онова време, но колкото и да е странно, нищо по-точно не ми идва наум.

И Рожицкий, и Щербаков, и Пеганов, и Демидов, и Благоволин, и нашите шофьори използваха поверените им средства за користни цели. Моите свързочници крадяха кабел, сено, овес, самогон, режеха паралелните свързочни линии, а аз не ги презирах, не ги мразех, обичах ги всичките.

Как се съчетаваше това с моя аскетизъм, с моята идейност, с творческото ми отношение към всяко дело, с оптимизма? Защо всички ме обичаха? Мисля, че в дълбините на душата на всеки от тях се пробуждаше от време на време споменът за познатите от детството думи "морален кодекс на съветския човек".

Харесваше им и това, че бях съвестен и същевременно техен съучастник, и макар определено да бях "не от този свят", бях свой човек и не ги издавах.

Гришечкин.

Под предлог, че пътува за сено, крадеше от жителите на околните освободени села воденични камъни.

По два от по няколко пуда, вероятно гранитни и кръгли - за мелене на брашно. Крадеше ги от едно село, а ги продаваше за няколко литра самогон в друго. Веднъж го хванах в това деяние и аз се ужасих.

Хората, които той обираше, бедстваха. Накарах го да върне воденичните камъни на първите му жертви и се отказах от услугите му на ординарец. Избрах вместо него Соболев – забележителен, добър, честен и изключително смел мъж.

2004 година. Осъждам фактите на нечистоплътност, безнравствените постъпки, нечовешките ситуации – това, в което и аз бях неволен, а понякога и съзнателен участник. Прочетох написаното и се преизпълних с недоумение.

Налице е парадокс.

През 1943 година край Дорогобуж аз, безусловно, съчувствах на моите свързочници и в името на висшето – победата над фашистка Германия, си затварях очите пред ежедневното потъпкване на същността на етичните представи. През 1943 година помислите ми бяха чисти и пътят към бъдещето светъл. Не мислех нито за ГУЛАГ, нито за това, че пиех краден самогон и крадях коне. През 2005 година гледам на предишната си наивност и на бъдещето с уплаха и сърцето ми се облива с кръв. Може би главите ни бяха заети с други неща, когато рискувахме живота си, изпълнявахме бойни задачи и всички средства бяха добри за тяхното постигане, и, разбира се, това – „за цената няма да се пазарим" [2]. 2005 година. Чечня.

Още в навечерието на превземането на Борисов загубихме, осигурени само с конски транспорт, възможността да се движим със скоростта на настъплението. На всичките ни до един великолепни коне, включително и трофейните немски, бяха изтрити и счупени подковите, окървавените им копита ме плашеха. Те не можеха да теглят повече каруците, натоварени с кабел, запас от патрони, гранати, войнишки раници, завивки и онези мои бойци с протрити до кръв крака, които поради недоглеждане не бяха увили достатъчно добре краката си с партенки.

За пет дена, след марш от двеста километра, неочаквано за самите нас спряхме. Преди в селата имаше ковачи, но всички или бяха отишли да защитават Родината след мобилизиране, или се оказаха в плен, или бяха отишли при партизаните. Междувременно включвах два пъти на ден радиостанцията и се натъквах на зверски псувни от началството. Като боеспособно подразделение ние явно изпадахме от строя.

И тогава възникна едновременно у мене и у бойците от моя взвод мисълта да разменим уморените добри, но с наранени копита коне за подковани селски. В селата обаче, в зона от пет до осем километра от Минското шосе, почти всички коне бяха реквизирани от отстъпващите немски подразделения, които ги използваха не само като впрегатна сила, но и поради нарушеното снабдяване просто ги изяждаха.

Конят, както и кравата, е за селското семейство средство за препитание. Повече от кучето и котката е член на семейството. Както за селското семейство, така и моят кон се превърна в живота ми през трите години война в част от моята съдба.

Не, не беше кавалерийски кон. През декември 1942 година ми го дадоха с каруца и амуниции по заповед или на свързочния началник Молдованов, или на заместник-командващия артилерията Степанцов, просто поради факта, че не можех да ходя. Пристигнах от моето башкирско училище с дълбоки рани на двата крака.

Именно тогава моят ординарец Гришечкин с трима мъже от моя взвод изкопаха близо до село Касково (струва ми се, че сега там се намира Зубцовският язовир) два блиндажа – първо за мене и Гришечкин, а после и за моя кон. Мисля, че и в двата имаше по един железен варел – за печка. Блиндажите бяха на около двадесет метра от поста на сержант Демиденко. Зимата беше студена и снежна. Всеки ден блиндажите осъмваха затрупани с половинметрови снежни преспи и всяка сутрин бойците на Демиденко ни изравяха, а Гришечкин изравяше коня.

Тогава все още не можех да ходя и Гришечкин ме изнасяше на студа. Двамата сваляхме гимнастьорките и ризите си и, голи до кръста, се търкахме със сняг. А в село Каськово се къпехме в една черна баня.

Гришечкин слагаше дърва под камъните и ги заливаше с бензин. Камъните се нажежаваха. Известно време се миех, седейки на пода, после, като не издържах на невъобразимата жега, лягах на пода. А моят ординарец от горната лавица ми се смее и се шиба с метличката. Тичам гол от банята на студа и губя съзнание.

Да, аз съм градски човек, бивш интелигент. Гришечкин ме внася на ръце в къщата.

Идвам на себе си и се обличам. Припадъкът е от разликата в температурите. Не съм първият.

Но не за банята исках да пиша, а за нещастните неподковани коне. Цял ден убеждавахме селяните да влязат в положението ни, да сменят нашите окуцели коне с техните подковани.

Но да дадеш своя кон, отгледан с толкова труд, попил от времето на живота ти, е все едно да дадеш ръка или дете, никой от тях не се съгласяваше с това.

А ние трябваше да настигнем нашата войска.

През нощта се разделихме с болка с нашите коне, прескачахме огради, отваряхме порти, тихо, така че да не събудим старците и стариците.

Но напразно - никой от тях не спеше.

Със сила, с оръжие в ръце принуждавахме селяните да се прибират в къщите си. Операцията продължи до сутринта. Сълзи, заплахи, измама.

Опитвайки се да бъдем справедливи, пишехме разписки. Ако имаше пари, плащахме с пари. Знаехме обаче, че никой няма да приеме нашите разписки сериозно, а парите отдавна бяха обезценени.

На сутринта бяхме вече на път.

Гришечкин размени трофеен немски впрегатен кон за бременна кобила.

След два дена ядяхме жребчето. А подковите на новите ни коне бяха отново наранени, краката им окървавени, в очите им сълзи. И отново нямаше изход, и всичко се повтаряше отначало пет или шест пъти, докато не настигнахме нашата армия край град Лида и не започнахме да воюваме.

Освен коне, в последния етап от настъплението крадяхме и свине, крадяхме, защото нямаше какво да ядем. Този път механизираните интендантски подразделения бяха заминали на двеста версти пред нас.

Спомних си за нашите военнопленници, освободени от немския концлагер Сувалки.

В центъра на градчето имаше тухлени двуетажни къщи, а ние спряхме в една дървена къща и разположихме радиостанцията направо на пътя. А по пътя вървяха освободените от нашите войски лагерници, бивши червеноармейци, и някой от тях поиска вода, влезе в къщата, напи се и от разсеяност забрави на масата черен бележник.

Покрай нас се движеше безкрайна върволица от полуизтощени хора, и един от тях, като ни видя, произнесе със злоба, сочейки с пръст към съседа си:

– Този е власовец! Трябва да го арестуват.

А онзи каза:

– Защо лъжеш, ти си власовец!

И тогава тълпата от освободени, бивши наши войници, спря, и всеки, сочейки към съседа си, крещеше с дрезгав глас:

– Ето този, той сътрудничеше с германците!

Ние стояхме потиснати и не вярвахме на очите си. Картината ми напомняше за „Слепците" на Питер Брьогел, които пропадат в пропастта след своя водач.

Та власовци ли са, или не са власовци?

И които и да са, защо се мразят така един друг? Ако са власовци, защо са били в концлагер, обречени на смърт?

Ако си отмъщават помежду си, защо?

Стана ми страшно и противно, влязох в къщата и видях на масата черния бележник, онзи, забравения от един от преминаващата тълпа.

Отварям го и разбирам, че е дневник на наш офицер, ранен през 1941 година при отстъплението и попаднал първо в лагерния лазарет. Старши лейтенант, инженер, московчанин и описва как още в края на първата седмица по доноси на съседи от бараките есесовците разстрелват всички комунисти и евреи, и фраза с главни букви: "КОГАТО ДОЙДЕТЕ, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО! ВСИЧКИ, КОИТО ОСТАНАХА ВЕРНИ НА РОДИНАТА, СА РАЗСТРЕЛЯНИ. Останаха живи само онези, които по един или друг начин сътрудничеха с лагерното началство". И отново като вик: "НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО!"

А след това имената на предателите и факти за предателствата.

Той умира бавно в лагерния лазарет и изведнъж радост! Намира човек, на когото може да се довери. Той е почти момче, на деветнадесет години, но не е предател, и завещание: "КОГАТО УМРА, ИЗПРАТИ МОЯ ДНЕВНИК НА МОСКОВСКИЯ МИ АДРЕС и нека моите роднини съобщят където трябва истината за изменниците, които ще се преструват, че не са такива".

А по-нататък вече деветнадесетгодишният описва как неговият приятел починал и моли този, който намери дневника, да го запази и да го изпрати на адреса на неговите близки, които са също московчани.

Пиша незабавно с всички възможни подробности две писма до Москва. Роднините на офицера не отговориха, а роднините на войника - о, какво беше това писмо, какъв вик на радост. "Потвърдете, потвърдете за бога, че е жив!" Аз потвърждавам, а само след няколко дена получавам второ писмо. "Благодарим ви, вчера получихме писмо от него, жив е!"

Всичко това, слава Богу!

А страшния дневник пазех в раницата си.

За съжаление, при преминаването по леда през една от източнопруските рекички се образува пукнатина, задните колелета на претоварената ни полуторка пропаднаха под леда и камионът започна да потъва все по-дълбоко в образувалата се дупка. Съседите успяха да закачат за куката на радиатора желязно въже. Нощта беше беззвездна, не се виждаше почти нищо.

Някой се досети да подпали един двуетажен бароков дворец на брега на реката. Снопът пламъци успя да освети нашият импровизиран леден мост и потъващата радиостанция.

Когато дръпнаха камиона напред, ледът се пропука пред предните колела. Наложи се да откачат спешно въжето. Всички камиони след нас прокараха път по покрития със сняг лед около тридесет метра вляво.

Жалко, че по време на суматохата около потъващата радиостанция изпуснах в образувалата се дупка моята раница с писмата от родителите ми и приятелите, с дневника на загиналия в концлагера старши лейтенант.

Прав ли беше? Не зная.

Защото всички тези, обвиняващи се един друг, изминаха мъчителен път от немския концлагер до руския ГУЛАГ.

Те не бяха нито палачи, нито инквизитори. Техен ли е грехът, че Родината ги предаде, че направиха някакъв компромис с палачите, за да не умрат.

Захванати между две безчовечни тоталитарни системи, те заслужаваха ако не оправдание, то поне съжаление.

Загубата на бележника беше тежка за мене. Особено съжалявах, че не бях преписал фамилиите на изменниците и предателите.

През 1945 година начинът на мислене на умиращия офицер съвпадаше напълно с моя. Първото ми желание в момента, когато четях дневника му, беше да го изпратя на Лубянка [3]. Но с какво щеше да е различно това от "подвига" на Павлик Морозов?

Образът на врага, страх от възмездие?

Ако не греша и това наистина бяха власовци, тогава какъв ужас, какъв страх от възмездие ги е карал с цената на предателство един към друг да се опитват да се спасят от гибел. Толкова ли бяха различни от наказателните батальони на фронта, от партийните функционери по време на чистките и на единодушните гласувания? Не е ли това същият манталитет на човека от 1937 година? Как в мен можеше да се съчетава психологията на интелигента, народника, передвижника, почитателя на декабристите и на Херцен с жаждата да разобличавам и да наказвам? Но това го имаше. Господи! Слава богу, че удавих бележника при ужасното нощно преминаване на реката и останах, по волята на случая, човек на честта и не влязох, също по волята на случая, в партията на болшевиките.

БЕЛЕЖКИ

1. Баня, в която печката за отопление няма комин. Банята, чиято печка има комин, се нарича „бяла“ (рус. „по белому“).

2. „Сега ни трябва само победа, за цената няма да се пазарим“ – стих от песента на Булат Окуджава „Десетият десантен батальон“.

3. Сградата на Лубянския площад в Москва, където се намират органите на държавна сигурност.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / МЪРКАНЕТО НА РИЧАРД ДОКИНС 12 Apr 7:00 PM (5 days ago)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД / КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

МЪРКАНЕТО НА РИЧАРД ДОКИНС

Новата книга на Докинс „Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" е фундаментален вернисаж на част от заблужденията, свързани с еволюцията на човека. Тази прекрасна книга е образец на поразително самодоволство и прибързаност.

Парцалената кукла, изработена според правилата на култа Вуду, се нарича „мистичен заместител". Ако е изготвена правилно, всички усещания ще се предават от нея на човека, чието име носи.

Забиването на игли в куклата ще причинява на оригинала остри внезапни болки. Изгарянето с огън – изгаряния. А притискането на шията – задушаване.

Но! В мрачната практика на Вуду, както се оказва, могат да се внесат лесно позитивни иновации: може да направите кукла на самия себе си и да започнете да ѝ чешете гърба. По логиката на Вуду и тези усещания също трябва да се предадат от куклата към нейния жив двойник.

В сравнение с реалния процес магическото чесане гарантира множество предимства. Изчезва необходимостта да извивате ръката си в ставите, за да стигнете с нокти до лопатките. Няма нужда да използвате чесалка или да привличате към процеса приятели, роднини или трети лица.

В своя фундаментален труд „Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" професор Докинс се занимава точно с това. След като е направил поредната красива кукла на геноцентризма, в продължение на седемстотин страници той я гали, мъркайки от удоволствие. В това мъркане няма нищо учудващо: галейки куклата, Докинс чеше своя научен гръб.

Но "куклата" е наистина добра. Дотолкова, че може да се превърне в "Алмагест" на еволюционната биология.

Нека припомним, че античната наука, избирайки между системите на Аристарх и Птолемей, предпочела, разбира се, последния. Аристарх твърдял, че център и интегратор на"вселената" е Слънцето, а Птолемей делегирал главното място на Земята. Той ѝ предостави и правото да дирижира движението на всички планети.

Това било грешка, но именно "Алмагест" на Птолемей станал основно произведение на човечеството по астрономия за почти хиляда и петстотин години, парализирайки процесите на опознаване на света.

Защо говорим за парализиране?

Работата е там, че астрономията заемала винаги ключова позиция в развитието на знанието. И това не е учудващо. Само тя предлага конструкция на общата картина на света, фрагмент от която е Земята и всички видове живот на нея. Както сега знаем, този фрагмент е нищожно малък и напълно зависим от състоянието на общата картина.

Погрешният вектор на астрономията придавал на всички останали научни дисциплини съществена нетрезвеност. Нека припомним, че именно в утробата на птолемеевата астрономия се зародило уродливото антропоцентрично схващане. От твърденията за "централността" на Земята и за нейната "първа роля във Вселената" възниквала и забавната представа за изключителността на homo. Тази грешка струвала скъпо: част от науките се устремили по грешна следа, изучавайки и оценявайки homo като някакъв вселенски уникум.

Значението на биологията не е толкова глобално, колкото на астрономията, но по някои малки въпроси то е доста голямо. По-специално, биологията диктува модата във възгледите за еволюцията на човека. Книгата на Докинс е поредното доказателство за това. Но отново вместо изясняване на множество неясноти, имаме образец на красиво, стройно и уверено генетично дрънкане.

Това, че биологията се задъхва отдавна под тежестта на навалилата се върху нея генетика, е неин личен проблем. Но опитът да се обясни развитието на човека с агресията и всевластието на гените днес може да изиграе ролята на "Алмагест".

И всъщност се случва именно това. Погрешният и водещ до задънена улица генетически вектор става неоспорима догма. Година след година Докинс изпълнява все по-виртуозно своята геноцентрична ария, а публиката аплодира все по-разпалено. Усилва се властта на илюзията: генетиката е единственият подходящ инструмент за разбиране на историята на ранния homo.

„Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" е фундаментален вернисаж на част от заблужденията, свързани с еволюцията на човека. Тази прекрасна книга е образец на поразително самодоволство и прибързаност…

Разбира се, генетиката е много мила и важна. Проблемът се състои в това, че към развитието на същество, което наричаме "човек" тя няма никакво отношение.

Да, като се използват методите на генетиката, могат да се регистрират множество изменения в организма на homo и да се проследи биологичният път от дриопитека до Докинс. Геномът мутира по обясним начин, фиксирайки светлите очи, къдравите коси, изправената походка, поносимостта към нишестето и лактозата, както и загубата на окосмяването. Следвайки внимателно промените в средата, той внася в организма нужните корекции, които осигуряват на различните групи homo възможност за оцеляване. В генома се намира място дори за такава дреболия като фиксирането на епикантуса (мастната гънка на горния клепач, характерна за т. нар. "монголоиди").

Но! За много дълъг период от време в генома не се е закрепила нито една от онези функции, за които е прието да се наричат интелектуални.

Всеки човек се ражда отново и отново като питекантроп, без ни най-малка представа нито за езика на своите родители, нито за предназначението на тоалетната чиния. Ако homo премине курс на социално-културна дресировка, ще научи и едното, и другото. Ако не, ще остане обикновено животно, по отношение на което диагнозата "слабоумие" би била незаслужен комплимент.

От времето на първите информативни звуци, които са се развили по неизбежен начин в реч, е минало немалко време. Вероятно не по-малко от милион години. Речта, която е колосално предимство за човека, би трябвало да стане на теория наследствен видов фактор. Но... не се е случило нищо. Тя не се е закрепила. Всеки нов човек трябва да учи речта отново.

През този период дори черните мечки, попаднали в особени климатични условия, чрез мутация на известния ген MC1R се сдобили с бяла козина. Сцинковете преминали от снасяне на яйца към живо раждане. Тръстиковите жаби повишили пъргавостта си. Педомерките променили радикално окраската си, а мидите, измъчвани от домогванията на раците, увеличили дебелината на черупките си.

И това е чиста генетика, защото "командата за промяна" може да прозвучи само "от устата" на гена. Неподчинението е невъзможно. Навсякъде виждаме енергично разместване на пигментни и протеини, клетъчни рецептори и хормони. Еволюцията работи.

Изработват се и се фиксират генетично както мили дреболии, така и глобални промени. Къртиците усъвършенстват пръстчета си за копаене, а хлебарките се учат да презират отровите. Геномът на всяко живо същество е в движение, опитвайки се да осигури на "своя" организъм максимални предимства.

А ето че най-важното свойство на човека, което го отличава от жирафа, къртицата и мекотелото, се игнорира напълно от този геном, като нещо абсолютно незначително и незаслужаващо фиксиране. Като нещо, за което е жалко да се похарчат дори няколко протеина.

Разбира се, човешкото тяло се променя. Специален ген позволява на тибетците да се приспособят към разредения въздух, масаите придобиват дълги крака, у (част от) чукчите и якутите се появява т. нар. "холестеролов" алел и т. н.

Но еволюционната работа усъвършенства само биологичната кукла на човека, без да фиксира в неговия геном главната разлика от животните: мисленето, речта и интелекта.

Това упорство на гените отрязва напълно човека от целия опит на предишните поколения, принуждавайки всеки новороден индивид да се учи на всичко отново. Обучението, по правило, се случва. Но! То винаги става само чрез дресировка, която изгражда едни или други вериги от условни рефлекси.

Този факт отдавна изисква обяснения. Но такива няма. Както няма и никаква яснота относно това коя част на мозъка е отговорна за генериране на мисленето.

Разбира се, в търсене на решението на тази неприятна загадка науката се е хващала за всичко, което ѝ попадне под ръка. Но... винаги безуспешно.

Първоначално за решаващ фактор се смятал обемът на мозъка и съотношението между масата на мозъка и тялото. Предполагало се, че този орган дължи удивителните си качества на своя размер.

Но изследванията на множество хипофизни джуджета, имащи маса на мозъка около 400-500 см^³, показват, че същество с обем на мозъка три пъти по-малък от нормативния е също способно да говори, да пее, да се шегува, да чете и да пише романи, да решава сложни математически задачи, да се стреля на дуел, да шлифова скъпоценни камъни и да мами при игра на карти.

Последен гвоздей в ковчега на "теорията за обема" била красавицата Антония Грандони, която имала 370 см^³ мозък. Антония пеела, танцувала, имала нормална реч, пишела любовни стихчета и се занимавала с ръкоделие. Мозъкът на Грандони бил изследван от доктор Л. Северини от Перуджа, който установил, че чистият обем на хемисферите (полукълбата) на красавицата се равнява на 289 грама, а още 51 грама се падали на малкия мозък, мозъчния ствол и продълговатия мозък. Основният труд за Грандони е на Д. Кардон - "D'una Microcefalata".

През XXI век по отношение на миниатюрността на главния мозък Антония била надмината от Чандра Бахадур, Джунри Балавинг и други джуджета от Филипините и Непал.

Хипотезата за връзката между мисленето и размера на мозъка се пропукала. Тя беше заменена с версията, че ключов фактор е "зоната на Брока" (долната фронтална гънка на мозъка).

«Брока» бел назначен за отговорник на речта. Но и тук се получил конфуз. Долната челна гънка се оказала просто център на моториката на устните, езика и гърлото. Разбира се, тя няма никакво отношение към смислите и съдържанието на звуците и обслужва само механиката на звукопроизводството. Подобна по функция гънка била открита още през 1877 г. от доктор Дюре при кучета и обозначена като "център на лаенето", а по-късно е намерена при всички бозайници без изключение.

"При животните нервните клетки в областта на Брока контролират работата на мимическите и гърлените мускули, както и на езика" (Pinker S. The language instinct – the new science of language and mind. Penguin, London).

След това се установило, че в процеса на еволюцията при homo са се увеличили челните дялове на мозъка. Именно на това разширение била приписана ролята на "основна разлика" между човека и другите животни.

Първият, който опровергал хипотезата за изключителната роля на челните дялове, бил Иван Петрович, след него – У.Г. Пенфилд, а през 1977 година J. Hrbek поставил точка: „приписването на челната кора на най-висши психически функции е традиционна догма, която вече 150 години задържа прогреса на научното познание".

После са открити гени, като HAR1, отговорни за развитието на мозъчната кора, както и за други дребни генетични радости.

Първоначално това изглеждало като решение на неприятната загадка, но при проверка се оказало също блъф.

Работата е там, че ако щастливият притежател на „Брока", HAR1 и най-големите челни дялове бъде оставен сам на себе си, лишен след раждането си от всякакво влияние на други homo, ще получим отново нечленоразделно мучащо същество. Мучейки, то ще мастурбира при вида на всяка женска и при първа възможност ще остави купчина в центъра на някоя бална зала.

Нито „челните дялове", нито HAR1 ще проработят. Реч и мислене няма да възникнат.

Историята на неврологията и неврофизиологията пази педантично всички свидетелства за поведението на онези индивиди homo, които по различни причини не са преминали курс на социално-културна дресировка. Тези документи са много, но особено живописни са наблюденията над реални „маугли", деца на различна възраст, открити в джунглите на Индия през XIX-XX век.

За момче на 12 години:

„Не може да бъде принудено да носи дрехи дори и в най-студено време. Когато стана студено, му дадоха ватирана завивка, но то я разкъса на парчета и изяде част от нея заедно с ватата и хляба“. Jornal of the Asiatic Society Proceedings for june 1873.

За момче на 14 години:

„То не говореше, само пищеше. Не понасяше дрехи и смъкваше от себе си всичко, което му обличаха. Не ядеше нищо освен сурово месо и лочеше водата с език. Оставено сам на себе си, през деня се криеше на някое тъмно място, а през нощта излизаше и се разхождаше около оградата, а ако намереше кост, започваше да я гризе лакомо. Момчето умря в приюта след четири месеца“. В Amherst Student е публикувано писмо от професор I. H. Seeye от Аллагабад (Индия), датирано от 25 ноември 1872 г.

За две момичетата:

„На 17 октомври 1920 година в Годамур, при унищожаването на глутница вълци бяха намерени две момичета - на 1.5 години и на 8 години. Докарани в Миднарор. От доста подробните протоколи следва, че единственият звук, който издават, е вик, наподобяващ вой. Този вик започва с груб звук и преминава в треперещ пронизителен писък на много висока нота. Докато играят, се хапят. По-голямото от 9 февруари 1922 година започна да се учи да се придвижва на колене в изправено положение (с изправен гръб и без помощта на ръцете) и вместо да пищи се научи да издава звука "бхуу-бхуу".

Двете момичета починали бързо. Аутопсията показала, че имат напълно здрав мозък. Разбира се, челните им дялове, както и всички други анатомични аксесоари, характерни за съвременните сапиенси, били напълно развити.

Можем да преброим стотици примери от този вид, започвайки от XIV век и завършвайки с XXI-ви. Във всичките случаи картината е поразително сходна.

Нещо повече, качеството на мислене и интелектът на непосредствените родители също нямат никакво значение.

Като подредим колкото се може по-дълга верига от нобелови лауреати и лауреатки, можем да се сдобием с "финално" бебе. То ще има безупречно академично родословие и най-интелектуална "наследственост". Но това отново ще бъде обикновено животно, което няма ни най-малка представа нито за конструкцията на обикновена запалка, нито за Павлов.

Както виждаме, наличието на специални анатомични, физиологични и генетични механизми, формирани у човека в процеса на еволюцията, не играе никаква роля.

При това положение не остава нищо друго, освен да признаем речта и мисленето (тоест – на вътрешната реч) за случайни епифеномени на мозъчната дейност.

Какво е "епифеномен"? Това е странично, второстепенно явление, което може да съпътства основните явления... а може и да не ги съпътства. В зависимост от обстоятелствата.

Фактологията е безмилостна. По всяка вероятност, мозъкът съвсем не е предназначен за мислене, а само за осигуряване на сложни физиологични функции на сложния организъм. Той може да бъде използван за мислене. А може и да не бъде, както го доказват онези милиони години, когато homo се е задоволявал със скромната роля на стадно животно, прекарващо живота си в търсене на мърша.

И така, еволюцията не затвърждава онези свойства, които човекът смята за свои главни отличия от другите животни. Нещо повече, еволюцията проявява поразително пренебрежение към речта, мисленето и интелекта. Те ѝ изглеждат по-маловажни фактори от формата на лапичките на къртицата или от цветът на козината на мечката. Уви, но генетичната нефиксираност на речта и мисленето е много отчетлив "черен знак". Той пряко посочва нищожното значение на тези явления не само в системата на Вселената, но дори и на Земята.

Нищо удивително. Митът за мозъка е просто поредният ембрионална обвивка на "Алмагест". Мнението, че човешкият мозък е "нещо, което превъзхожда по сложност и значимост всичко, което познаваме във Вселената", вероятно трябва да се смята за мила глупост и да се остави на дамите психолози.

За съжаление, в категорията на тези дами попада и Докинс.

Работата е там, че мозъкът на homo от гледна точка на параметрите за „сложност", като част от картината на вселената, не може да се разглежда сериозно. Особено в сравнение с планетарното движение, нуклеосинтеза, черните дупки и другите естествени механизми, с които са изпълнени галактиките.

На мозъка влияе всичко без изключение. А той не може да влияе на нито един съществен процес. За да се убедим в това, не е нужно да се устремяваме към Бетелгейзе или Слънцето. Достатъчен е малкият Ейяфятлайокутл.

Особено забавно изглежда „свръхсложността" на мозъка на фона на милиардите години глобални процеси, които някак не се нуждаели от неговото участие. За да си представим реалната роля на човешкия мозък във времето и във вселената е достатъчно е да погледнем диатомеите.

Диатомеите са микроскопични едноклетъчни водорасли, обитаващи осветените слоеве на океана. Те са толкова много, а срокът им на живот е толкова малък, че от осветения слой надолу постоянно вали „дъжд" от мъртви диатомеи. Ако няколко от тези организми се слепят в смъртта си, тяхното въртене, за част от секундата, ще създаде илюзия за проблясване. Впрочем, сравнявайки проблясването на диатомеите със следата от жизнения цикъл на човешкия мозък във вселената, ние, несъмнено, сме поласкали последния. Неговото проблясване не е забележимо за никого и не служи за нищо, освен за развлечение на самия homo.

Докинс е несъмнено брилянтен автор. В неговата книга всичко е безупречно, когато не се отнася до човека и неговата еволюция. Но по пикантния въпрос за т. нар. антропогенеза той само повтаря старата глупава приказка за пещерния човек, който по волята на гените е изминал безсмислен път от каменното сечиво до кредитния "фордфокус". А по всички болезнени и важни проблеми за превръщането на обикновеното животно в същество, занимаващо се с генетика, той, както винаги, мърка мило.

Край

1907 ГОДИНА, КОРАБ С 1000 ЖЕНИ, ТЪРСЕЩИ СЪПРУЗИ, ПРИСТИГА В НЮ ЙОРК 11 Apr 7:00 PM (6 days ago)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наистина ли в Съединените щати в началото на 1900-те години имало недостиг на жени, желаещи да се омъжат? Очевидно в Европа били разпространени слухове, че американските мъже не могат да си намерят съпруги. Имайки предвид това, малко над 1000 „девойки" си резервирали билети за кораб, пътуващ за Ню Йорк, който пристигнал на 27 септември 1907 г.

Вашингтон пост публикува през 1907 г. статия за пристигането на над 1000 жени от европейски държави, които идват в Америка да си търсят съпрузи. Това привлякло силно вниманието от страна на младите американски мъже, които чакали на кея пристигането на кораба, за да зърнат жените и да обмислят потенциалните кандидатки за брак.

Според статията жените на борда на кораба били питани къде ще се установят в Америка, докато си търсят съпрузи, и какви мъже търсят. Някои искали „богати американци", други харесвали „високи и руси мъже", но някои били готови да се омъжат „ако намерят някой, който да ги вземе".

Статията завършва с твърдението, че "предложенията ще се появяват бързо и в голямо количество", демонстрирайки общата положителна нагласа към имигрантите, идващи в Америка, особено жените. Не само европейските жени търсели съпрузи в Америка, но и мъжете приемали благосклонно тяхното пристигане. Това подчертава благоприятното отношение на американците към имигрантите в началото на 1900-те години, особено когато те идвали от европейски страни като Англия. Освен това, ако имигрантките търсели по-добър живот в Америка и били готови да се асимилират в културата, в този случай чрез брак с американец, техният престой бивал радостно приветстван.

Днес се говори за чужденки, които се омъжват за американци, за да получат зелени карти, така че да могат да живеят легално в Америка. Ако такъв голям брой жени пристигнат в САЩ днес, търсейки брак, биха ли били посрещнати със същото радушие? Изглежда, че бракът между имигрантки и американци е бил приет публично в началото на 1900-те години, но дали се поддържат същите възгледи и днес?

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИКА / КЛИФЪРД ШЪЛ 10 Apr 7:00 PM (7 days ago)

Клифърд Шъл (Clifford Shull)

23 септември 1915 г. - 31 март 2001 г.

Физика (заедно с Бъртрам Брокхауз)

(За разработването на техниката за неутронна дифракция.)

Клифърд Глънууд Шъл (Clifford Glenwood Shull) е американски физик, роден на 23 септември 1915 г. в Питсбърг, Пенсилвания, и починал на 31 март 2001 г. в Медфорд, Масачузетс, на 85-годишна възраст.  Съносител е на Нобеловата награда за физика през 1994 г., която споделя с канадския физик Бертрам Брокхаус 

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

Клифърд Шъл получава своето образование в гимназията „Шенли“ (Schenley High School) в Питсбърг, след което завършва бакалавърска степен в института „Карнеги по технологии“ (сега университет „Карнеги Мелън“) и докторска степен в Нюйоркския университет.

Професионалният му път включва:

♦ Работа за компанията „Texas“ в Бийкън, Ню Йорк, по време на войната

♦ Работа в лабораторията „Клинтън“ (по-късно преименувана на Националната лаборатория „Оук Ридж“)

♦ От 1955 г. се присъединява към Масачузетския технологичен институт (MIT), където работи до пенсионирането си през 1986 г.

НАУЧНИ ПОСТИЖЕНИЯ

Развитие на техниката за неутронна дифракция

Основното научно постижение на Клифърд Шъл, за което получава Нобеловата награда, е разработването на техниката за неутронна дифракция. Той започва това пионерско изследване през 1946 г. в Националната лаборатория „Оук Ридж“, където се присъединява към Ърнест Волан.

Двамата учени развиват методи за изследване на различни материали с помощта на неутронни лъчи, създадени в ядрен реактор. Според принципите на квантовата механика, неутроните и другите частици могат да бъдат описани като вълново движение, а неутронното лъчение, което преминава през регулярна атомна структура, поражда дифракционни модели. През 1946 г. Шъл разработва методи, които използват това явление за определяне на структурата на различни молекули и материали.

По същество, техниката позволява да се разбере къде се намират атомите в материала, подобно на начина, по който рикоширащи куршуми могат да разкрият къде се намират препятствия в тъмнината.

Изследвания с Волан в „Оук Ридж“

Заедно с Волан Шъл конструира първия инструмент, предназначен изключително за неутронно разсейване - двойно-кристален неутронен спектрометър, и адаптира автоматизирано записване на данни, което замества писането на ръка и позволява на изследователите да събират данни през нощта.

До 1955 г. двамата пионери измерват модели на разсейване от повече от 100 елемента и 60 различни изотопа. Шъл инициира също така първите неутронно-дифракционни изследвания на магнитни материали, което дава информация за магнитните свойства на материалите.

Признания и награди

Освен Нобеловата награда за физика, Клифърд Шъл е получил и:

♦ Наградата „Бъкли“ от Американското физическо дружество през 1956 г.

♦ Избран е за член на Американската академия на изкуствата и науките (1956 г.)

♦ Избран е за член на Националната академия на науките (1975 г.)

♦ През 1993 г. получава наградата „Григори Аминоф“ от Кралската шведска академия на науките за "разработване и прилагане на методи за неутронна дифракция за изследване на атомни и магнитни структури на твърди тела" 

В чест на Шъл е създадена награда, носеща неговото име - наградата „Клифърд Г. Шъл“, която се дава за изключителни постижения в областта на неутронната наука.

Въздействие върху науката

Работата на Шъл е оказала огромно влияние върху физиката на кондензираната материя. Методите, които той разработва, са се превърнали в ключови инструменти за изследване на структурата на материята и са допринесли за развитието на редица области, включително:

♦ Изследване на керамични свръхпроводници

♦ Анализ на движението на молекули върху повърхности, важни за каталитичното пречистване на отработени газове

♦ Изучаване на структурата на вируси и как те се защитават от дехидратация

♦ Проучване на връзката между подредените и неподредените структури на полимери и техните еластични свойства 

Когато получава Нобеловата награда през 1994 г., Шъл изразява съжаление, че неговият колега Волан не е жив, за да сподели наградата с него.

РАЗКАЗАЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / ОСИЯ, МИХЕЙ 9 Apr 7:00 PM (8 days ago)

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

ОСИЯ

Нито един пророк не отделя толкова внимание на дълбоката и проникновена любов на Господа към Своя народ и на Неговото горчиво чувство за предателство поради неверността на народа, както Осия, живял през VIII в. пр. н. е. При него Господ е изобразен като любим на девата Израил, която е отхвърлила Неговото обожание и е станала блудница.

Осия бил съвременник на Амос и осъществявал своята пророческа дейност на север по време на управлението на царете Озия, Йотам, Ахаз и Езекия в Юдея и Йеровоам II в Израил (по същото време пророкувал и Исая). Осия не знае за унищожаването на Израил от Асирия през 722 г. пр. н. е., затова можем да предположим, че неговото служене е приключило малко преди това.

Подобно на разгледаните вече от нас пророци, Осия твърди, че народът на Израил е съгрешил срещу Господа и в резултат от това Той ще го съди сурово. Тук проблемът не се състои основно в това, че хората се държат неетично, че разцъфтяла социалната несправедливост и потисничеството. А по-скоро в това, че се отказали от поклонението пред Господа и вместо това се отдавали на култове към други богове. "Народът Ми се допитва до дървото си и пръчката му му отговаря... Жертват по върховете на хълмовете и кадят по високите места, под церовете и тополите, и дъбовете, защото сянката им е добра; затова дъщерите ви блудстват и снахите ви прелюбодействат" (4:12, 13). Те, в известен смисъл, са прелюбодействали, преследвайки безразборно други любовници освен Яхве: "Защото дух на блудство ги е отклонил и те блудстват и оставиха своя Бог." (4:12).

С помощта на редица впечатляващи и ярки образи Осия говори за Израел като за бивша съпруга на Господа и майка на избрания от Бога народ, която обаче е отхвърлила своя съпруг. Резултатът ще бъде страшно наказание както за държавата, така и за Неговия народ: „Съдете се с майка си, съдете се, защото тя не ми е жена и Аз не съм й мъж. Нека отмахне блудствата си от пред себе си и прелюбодействата си от между гърдите си, за да не я съблека гола и да я изложа както в деня на раждането й, и да я направя като пустиня, и да я обърна на безводна земя, и я уморя от жажда. И към синовете й няма да окажа милост, понеже са синове на блудство. Защото майка им блудства; тази, която ги зачена, постъпи срамно, защото каза: Ще отида след любовниците си, които ми дават хляба ми и водата ми, вълната ми и лена ми, маслиненото ми масло и напитките ми." (2: 2–5).

Осия използва също образа на обвинителния акт, издигнат чистосърдечно от Господа срещу избрания от Него народ. Той е сключил Завет с хората, а те са го нарушили: "Господ има съд с жителите на земята, понеже няма вярност и няма милост, и няма познаване на Бога по земята... Затова ще скърби земята и всеки неин жител ще примре с полските зверове и с небесните птици и морските риби ще бъдат грабнати." (4: 1–3). По решение на този съд Господ "ще накаже Яков според пътищата му, според делата му ще му върне" (12: 2). На места въображението на Осия му представя възмутената реакция на Господа – жестокост и насилие, които не са описани никъде другаде така ярко, както в откъса от глава 13 (13: 4-9). Господ е извел Своя народ от Египет и го е нахранил в пустинята. Но хората са Го забравили. И така, "аз им станах като лъв, като леопард дебна на пътя; ще ги срещна като мечка, лишена от малките си, и ще разкъсам гърдите им; там ще ги поям като лъвица, полските зверове ще ги разкъсат. Това те погуби, Израилю, че си против Мен, против своята помощ." (13: 7-9). "Ще паднат от меч, децата им ще бъдат смазани и бременните им жени - разпорени." (14: 1).

Видяхме вече как пророк Еремия вършел определени действия, за да изрази своето пророческо послание. Подобни пророчески действия се случват и в Книгата на пророк Осия, предадени чрез ярки и сърцераздирателни образи. В началото на книгата, за да илюстрира Своето послание, Господ дава на Осия указания да се ожени за жена, която ще му бъде невярна и ще стане крайно разпусната, за да покаже по този начин как Израил се е отнесъл към Господа: "Той каза на Осия: Иди, вземи си жена блудница и добий деца от блудство, защото земята постоянно блудства и се отклони от Господа" (1: 2). И Осия постъпва така, както му било заповядано: взема за жена блудницата на име Гомер, която му ражда три деца, всяко от които получава символично име. Първородният син е наречен Езраел, като напомняне за кървавото деяние, извършено по-рано от цар Ииуй на мястото, наречено Езраел. Гомер забременява втори път и ражда момиче, чието име е Ло Рухама, което означава "Непомилвана". Господ вече няма да има милост към Своя народ. След това тя ражда още едно момче, наречено Ло Амми, което означава "Не е мой народ". Израел няма да бъде вече избран от Бога народ.

Както и при другите разгледани от нас пророци, тук има слаби (много слаби) проблясъци на надежда дори в образното изображение на блудството на Израел с други богове. Господ посочва, че Той ще върне своята отдалечила се съпруга в пустинята и там ще "говори към сърцето ѝ", и ще възстанови доброто ѝ име (2:14-23). За да илюстрира това послание, на Осия са дадени указания да тръгне след жена си, която е станала напълно разпусната, и да я върне обратно в брака. Същото ще се случи, когато Израил се обърне към Господа, защото Той е наричал девата Израил Своя: "После израилевите синове ще се обърнат и ще потърсят Господа, своя Бог, и царя си Давид. И ще дойдат с трепет при Господа и при Неговата добрина в последните дни" (3:5).

Но преди това ще има тежки и страшни времена: актове на прелюбодеяние, защото Израил ще продължи да почита и да се покланя на други богове освен на Яхве, и нещастия, с които Господ ще накаже Израил заради блудството, и Господ ще въздаде с пълна мяра наказанията, които са заслужени.

МИХЕЙ

Михей, наред с Амос, Исая и Осия, е четвъртият пророк, живял през VIII в. пр. н. е. Въведението към книгата посочва, че е осъществявал своята пророческа дейност по времето на управлението на Йотам, Ахаз и Езекия (всички управлявали на юг). Също така се твърди, че Михей е дошъл от юдейското село Морешет. После се казва, че неговата проповед е насочена еднакво срещу Самария, столицата на Израил, както и срещу Ерусалим. Учените отдавна изразяват съмнения относно това, че цялата книга от седем глави е свързана изцяло от Михей. Има откъс, отнасящ се до Вавилонския плен (4: 10), има препратки към него (7: 8–10), а също така се споменава, че стените на Ерусалим трябва да бъдат възстановени (7: 11). Може да се заключи, че тези откъси (и вероятно други) са били писани през VI в. пр. н. е. И докато се водят спорове за различните откъси (засягащи както въпроса за времето на тяхното написване, така и въпроса за авторството), изследователите са единодушни, че поне глави 1–3 и 6: 1–7: 6 са свързани с проповедите на самия Михей.

В плашещата сцена, с която започва книгата, Михей се обръща към Господа като към божествен воин, който набира сили, за да унищожи Своя народ: "Защото, ето, Господ излиза от мястото Си и ще слезе и ще стъпи на височините на земята. Планините ще се стопят под Него и долините ще се разпукнат като восък пред огъня и като вода, изляна по стръмнина. Заради престъплението на Яков е всичко това и заради греховете на израилевия дом." (1: 3–5).

Грехът на народа се състои в това, че хората са се покланяли на други богове. Затова Господ ще разбие на парчета всички идоли, на които са се покланяли, и ще ги изпепели с огън. Както в случая с Еремия, посланието, което Михей отправя, оказва разрушително въздействие върху него: "Затова ще оплаквам и ще ридая, ще ходя съблечен и гол, ще вия като чакалите и ще жалея като камилоптиците" (1:8). По-нататък Михей посочва, че в допълнение към идолопоклонството хората експлоатират бедните: "Пожелават ниви и ги заграбват, къщи - и ги отнемат. Насилват човек и дома му, мъж и наследството му." (2:2). Плюс това, трябва да бъдат обвинени водачите на народа, "първенците на Яков и началниците на израилевия дом" (3:1). Особено те трябваше да разбират какво е добро и зло. Но вместо това "вие мразите доброто и обичате злото" (3:2). Експлоатацията е показана образно: "Ядете месото на народа Ми и дерете кожата му от му, а костите му трошите и ги насичате като за котел и като за месо в гърне?" (3:3).

Един откъс въплъщава особено пълно посланието на Михей – описанието на "съда на Господа над Неговия народ". Господ повдига своеобразен съдебен процес срещу Своя народ за нарушаване на задълженията, наложени му от Завета, който Господ е сключил с него (6: 1–8). Откъсът съдържа следните елементи:

♦ призив за съд (стихове 1–2). Господ води съдебен процес срещу Своя народ и планините, и хълмовете, и здравите основи на земята са призовани за разглеждане на делото;

♦ историята на спасението (стихове 3–5). Господ е извел Своя народ от робството в Египет и го е освободил. Намекът е ясен: хората трябвало да изпълняват Завета и изискванията на Господа, както предполага човешката част от задълженията;

♦ безполезността на култа (стихове 6–7). Никой не трябва да си мисли, че религиозните ритуали като например изгарянето на приноси, дори толкова жестоки, колкото са човешките жертвоприношения на собствените деца, ще бъдат достатъчни, за да отвърнат Божия гняв;

♦ изисквания на Господа (стих 8). Господ иска хората да постъпват правилно един спрямо друг и да бъдат напълно предани на Бога.

В края на откъса се намира един от най-великите стихове от писанията на пророците: "Той ти е известил, човече, какво е добро. Какво иска Господ от тебе освен да вършиш правда, да обичаш милостта и да ходиш смирено със своя Бог?" (6: 8).

Книгата завършва с плач за това колко покварен е станал отреклият се от вярата си народ на Израил (7: 1–6; тази част почти сигурно е свързана с Михей от VIII век). Твърди се, че наказанието е наложено на хората заради техните грехове (7: 7–10; това може да е по-късна добавка). Поставя се акцент върху това, че в крайна сметка милостта на Господа ще се окаже по-силна от греха и правосъдието: „Кой е Бог като Теб, който прощава беззаконие и прощава престъплението на остатъка от наследството Си? Не държи гнева Си навеки, защото Му е угодно да оказва милост." (7: 18).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Идването на месията (Мих., 5)

Прочелите Новия завет познават добре историята за раждането на Исус. Въпреки че родителите му са от Назарет, където прекарал младежките си години до кръщението, Исус е роден (според Евангелието от Матей и Лука) във Витлеем в Юдея. Защо точно там? Отговорът се съдържа в Евангелието от Матей. Защото пророк Михей предсказва: "И ти, Витлееме, земьо юдова, никак не си най-малък между юдовите началства, защото от теб ще произлезе Вожд, който ще пасе Моя народ Израил." (2:6).

Тук е цитирана Книгата на пророк Михей (5:2), откъс, предсказващ наистина идването на месия (вж. отстъплението "Бъдещият месия"), който ще освободи своя народ. По-късно ще разгледаме историите за раждането, описани от Матей и Лука, и въпроса доколко те са съгласувани. Струва си да отбележим, че Михей се изказва, опирайки се на своя исторически контекст. Той не си е поставял за цел да предскаже раждането на Божи Син след стотици години (писал е 800 години преди Матей).

Михей говори за бъдещ "велик" човек като за владетел на Израил, който ще възстанови всички вярващи в Израил и "ще стои и ще пасе стадото чрез силата Господня, чрез великото Име на Господа, своя Бог" (5:4). Очевидно е какво има предвид авторът: той мисли за бъдещ цар от дома на Давид – истински цар (какъвто Исус никога не е бил), който ще разбие врага и ще върне народа на Израил в дарената му от Господа прославена земя. А кой е врагът? От откъса става съвсем ясно: асирийците. Асирийците ще паднат под властта на Израил (5:5-6), водачите на Израил ще "пасат асирийската земя с меч", а месията "ще ни избави от Асирия, когато дойде в земята ни и когато стъпи в пределите ни." (5:6)

И за Михей, и за другите пророци ще бъде правилно да се каже, че говорят с народа за съвременните им събития. Михей се обръща към проблемите, възникнали в неговото време, и говори как Господ възнамерява да реши тези проблеми. По-късно Матей повярвал, че Михей има предвид идването на спасителя на душите, който ще освободи „Своите хора от греховете им" (1: 21). Но, намирайки се в съвременните му обстоятелства, Михей говорел за бъдещ син на Давид, който, като велик цар, ще укрепи Израил като велик народ и ще го защити от политическите му врагове. Това не е проблем за някои тълкуватели, които твърдят, че Михей се придържал към една гледна точка, но Матей видял по-дълбок смисъл в думите на пророка, отнасящ се за събития, които трябвало да се случат в живота на бъдещия месия.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XIV 8 Apr 7:00 PM (9 days ago)

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XIV.

Полковник Янков в Костурско иска да дига въстание.

Наскоро получихме известие, че пристигнал полковник Янков - около 30 август 1902 г. Янков беше пристигнал откъм Вич планина, дошел от Леринско. Той не беше се бавил в Леринско. Той беше писал три писма - едно за Силянов, друго за Митре Влашето и едно за Коте. Беше писал и до управителните тела на околните села, с което ги подканя да се срещнат с него, за да им обясни целта на своето идване. Подписал се беше: "Полковник Анастас Янков: адютант, Янаки Москов; Началник на II-то военно окръжие". Янков минава в Загоричани, където се преоблякоха неговите момчета, около 58 души, повечето из Костурско, Преспанско, а някои и от Княжеството. Янков бързаше да се срещне с "боевите сили". При все че ни се заповядваше от Ц. К. да го обезоръжим, ние не изпълнихме това, защото се надявахме, че ще може да се помирим. Аз не го познавах никак; Чакаларов - малко, докато Папанчев и Андреев го знаели и казваха, че е невъзможно да се помисли помирение с него. Определено беше място за среща около Блаца, но вечерта той не се осмели да дойде, защото не се доверяваше. На сутринта се видяхме на близо. С Янкова от Загоричани бе излязъл и Михаил Николов (беше ваканция). Предложи ни се да отидем само три-четирма да се срещнем с Янкова. Отидохме Чакаларов, Силянов, аз и двама четници при неговата чета. Ние имахме доверие. После се узна, че Янков е имал намерение да ни обезоръжи, но момчетата му се възпротивили.

При срещата, докато се запознавахме, се яви една потеря от 200-300 души - тя сновеше вече и диреше. Разбрахме, че турската потеря ни наближила на 200 крачки. Ние си знаехме пътищата и се промъкнахме с Янкова, до 100-тина души, покрай турците. Нас ни пресрещнаха нашите четници, които оставихме, за да се срещнем с Янкова. Срещата стана на 1 септ. в неделя. На Шестеовския връх се спряхме, като доста много се отдалечихме от аскера. Разположихме се на бивак. Тук Янков извика настрана Чакаларова и му говорил: Вие много нещо направихте, народът има дълг да Ви отплаща; вашият труд ще се увенчае с успех; онова, което Вие сте направили, никога няма да бъде забравено и пр. ласкателства. Най-сетне му съобщил, че е дошъл да дига въстание, че всекъде, гдето е минал, е организирано и че на 7 септемврий въстанието ще бъде провъзгласено с биене на черковните камбани. Янков казваше, че три дена да се одържи въстанието - стига; той гарантира, че след две недели свободата на Македония ще се даде, защото руските генерали от Шипка ще поведат заедно с Цончева българската войска. Чакаларов казал, че това му е чудно, че Битолското началство, което ни е поверило цял район, да премълчи такова нещо от нас. Но ако е истина, че навсекъде са готови, то и ние ще направим всичко да си сторим дълга. Чакаларов още прибавил, че той има другари и че требва и те да се уведомят. Повикаха ни -- мене, Силянов, Никола Мокренски, Папанчев, Митре Влашето, Дедо Андрея Янков и пред нас Я. повтори същото. Аз тогава възразих, че ще бъдем силно обидени от своето началство, ако излезе това истина, обаче до когато не ни пишат от там или не проводят човек, няма да го верваме нито ще действаме; ако наистина от там се потвърди всичко, казано от Янкова, тогава ще разпределим силите и ще подкачим борбата. Янков само върху последните думи се улови, именно че ще действуваме. "Значи, сте съгласни да действаме." И той требваше да се съгласи да се проводи куриер в Битоля, за да се удостоверим. Така мина първият ден.

На 2 септемврий се преместихме в Поздивската планина на върха "Рушиб". Там дохаждаха селяни да видят Янкова и да разговарят с него. Той беше облечен във военна униформа. Ние го бехме помолили да не разказва за целта на идването си, докато не ни дойде отговор от Битоля. Той обеща, но не си устоя на думата. На дошлите хора при него той всичко дрънкаше за целта си. Помолихме го да спре, защото не е в интереса на делото. Той взе да вика: "Какво ще ми запрещавате да се виждам с хората ми и да говоря с тех?" - "Не г. Янков, отговорихме, ами представете си, че от Битоля отговорят, че са съгласни за въстанието, в такъв случай, като говорите така явно, няма ли турците да усетят преждевременно?" И той пак се обещаваше да мълчи. На третия ден бехме в Кономладската гора, на местността "Пеливор". Янков беше си отделил четата от нашата - по-долу, а ние бехме се изкачили по-горе. През деня някои от момчетата ни, които отишли при неговите, чули го да говори на своите момчета, как ние не сме били съгласни да дигаме въстание, че сме коцкари, вагабонти и пр. и казал, че те не бива да чакат, ами въз основа на дадената клетва (клели се момчетата му негде по пътя) требва още сега самостоятелно да действаме и да се подразделим, та да се отпочне агитацията. Момчетата ни съобщиха това. Чакаларов каза, да идем да му кажем да не бърза, защото писмото от Битоля още не е пристигнало. Аз не рачих да ида при тоя човек. Чакаларов отиде сам. Я. отговорил, че той виждал, че не сме бързали, а той требвало да си прави приготовленията, че като дойде писмото от Битоля ще видим и пр., че той ще покани и Коте. Ч. му възрази, че не бива да се вика Коте, но той отговори, че и турчин да е, ако иска да му помогне, ще го вика. Чакаралов, като вижда това, обръща се към Янковите хора, държи им реч, в която им описва положението на района, как не са подготвени за въстание и пр. Янковите хора отговориха, че и те не са съгласни да изложат нашия край на огън, щом другите не са готови и че предпочитат да убият Коте, отколкото да работят с него, щом е такъв, какъвто го бе описал Чакаларов. Когато свършваше Ч. и аз дойдох там и видях, че Я. ни най-малко не мисли да се помирява, но че напротив ще разпределя хората си по пунктове, за да провъзгласява въстанието. Ние, за противодействие, направихме едно окръжно с Ник. Андреев, в което обърнахме вниманието на населението да не се повлича по агитацията на Янкова, да не се събират на събрания с Я., но само да му дават хляб, за да се поддържа само. Чакаларов, като довърши речта си, върна се към нас. Тогава Янков излиза пред момчетата си и им казва: "Бе хора, ще ме оставите ли съвсем? Не си ли спомняте клетвата и обещанието, дадено на Върхов. комитет, че ще дигате въстание?" Всичко туй повлияло пак на момчетата му и те пак се повлекли по него.

27 април.

Когато се стъмни, и двете чети сдружени слезоха в "Трифилина ливада" до Кономлади. Тук кономладци изнесоха храна. Тук дойдоха и повикани от Янкова, без да знаем ние, и по няколко члена от селските управителни тела от селата в Кономладската река. Сложиха ни яденето. Поканихме Я. да яде, но той отрече: "Благодаря, благодаря, аз с момчетата ще ям". Боеше се да го не отровим. Но при края взе да сърба чорбата, яде много. След вечерята взема та разпредели момчетата по пунктове, за да приготовляват въстанието, а именно: той изпроводи своя адютант Янаки Москов (братовчед на загиналия Москов) в Смърдеш с десет души, за да подигне селяните от Смърдеш, Косинец и Дъмбени на въстание.

Петър Гайков, роден от с. Жеравна (Котл. околия в България), бивш унтерофицер с около 12 души биде от Янкова изпроводен около Загоричени да подигне тамошните хора, а Нако от Шестеово, бивш четник в нашите чети (Нако се бе отделил от Москова поради едно свое престъпление; после го взима Янков със себе си), го изпраща в Шестеово, от гдето да отиде в ближното село Сетома (турско село) и да го подпали, когато се провъзгласи въстанието. След като се отдалечиха изпроводените Москов и Гайков, Янков се обръща към членовете от управителните тела, които беха дошли по негова покана, и ги пита дали са готови за въстание, защото другите, гдето е минал, били готови, всичко било организирано и след четири дена щяло да има въстание, и че той самичък за това е дошел. Между присътствующите беше и Марко Пандов, селянин от Кономлади, деморализиран селянин, осъден попреди на смърт. Чакаларов, като виде че и този развален човек присъства, каза на Янкова: запрещавам ти да говориш по-нататък, защото без да познаваш хората, с които искаш да работиш, говориш такива неща; запрещавам ти да говориш, или мисли си по-нататък. Момчетата на Чакаларова, като го видели тъй разпален, отстъпиха няколко крачки назад и залегнаха. Янков се изплаши и извика: "Убийте ме, господа, убийте ме!" Чакаларов отговори: "Няма да те убием, но и няма да ти позволим да подигаш тук гюрултия, да насъскваш към въстание. Свободата ние ще си я извоюваме, не я искаме от тебе! Недей мисли, че като си полковинк и с еполети, че ще оставим народа да се повлече подир тебе и да изгори." После Ч. се обърна към членовете на управителните тела: "Кой ви повика тук? Ние сме ви избрали, нас требва само да слушате и сега ви заповядвам да се разотидете!" - И всички се разотидоха. А в туй време едно от момчетата, Атанас поп Николов (свършил V клас в Битоля) отиде при Янкова и му каза: "Ние, господин Янков, си имаме свои началници, които ни са ръководили до сега и са подготвяли тоя народ, и Вас не можем да слушаме. Тия еполети и тая униформа ние не можем да я ценим", и взе да му дръпа еполетите.

Янков: "Моля, моля господине, не ми оскърбявайте еполетите!" "Вие не сте работили тук и сега дохождате само да разорите народа"... Почнаха и други да възразяват, па и аз и Хр. Силянов. Натякна му се, че не си държал думата, че не дочакал ни отговор от Битоля и пр. Дълъг спор се заведе. Янков се дръпна настрана и седна при Митре Влашето, който мълчеше мирно. Янков се обърна към него: "Митре, тия хора викат против мене и казват, че не искат свободата от България, а пък Делчев им изпраща хора с цел да ме убият. Провидението е с мене. Ето Делчев изпрати няколко души чрез Гърция, но ето провидението иска, че се издавиха, а пък те сега щеха да ме убият." Митре му отговори: "Жалко, госп. Янков, вие сте полковник, а аз съм прост овчар, та не зная, какво да Ви кажа, като благодарите Бога, че ония хора са се издавили. И да знаехте сигурно, че идат да ви убиват, пак не требваше да благодарите Бога, че се издавили". След това Янков се тръгна настрана. Дойде време да си отидем. Някои от лерянските четници повикаха настрана Силянова да го питат: ако е истина, че въстание ще се дига на 7, тогава не е ли по-хубаво те да си отидат в района. Хр. Силянов ги разубеждаваше. В това време Янков повика настрана Чакаларова и му каза: "Василе, бе, Коте ме вика на среща, що ще кажеш, да отида ли?" Чакаларов се насме малко и му каза: "Нищо не мога да Ви кажа, аз съм Ви описал Коте, и ако Вие почнете да работите с него, ние ще ви бъдем непримирими врагове, а пък той ще ви компрометира пред целото население." Янков пак: "Ама не, аз мисля, бе, да отида, та утре вечер пак ще се срещнем." Ч. му каза: "Каквото щете, правете, ала помнете думите ми." - След това се разделихме, Янков замина да се види с Коте.

Това беше на 3 септемврий 1902 г. Ние се дръпнахме пак в планината, гдето получихме от Битоля отговор, в който ни се съобщаваше, че нигде не е нищо готово за въстание и да се опитаме с добро да принудим Янкова да не дига шум.

Янков, като се срещнал с Коте и след като Коте ни описал нас с най-черни бои, а и Янков му се оплакал от нас с обикновените фрази "коцкари" и др., те се сближиха, станаха добри приятели. Тогава Янков изпраща около 10 души от своите момчета под водителството на Димитър Дебърлията (бивш прост майстор във Варна) през Преспата в Ресенско, за да си идат всеки в своите родни места, кой в Охридско, кой в Дебърско, защото роптаели, като изказвали желание да си бъдели във време на въстанието в родните си места, та същевременно и да можели да агитират за въстание.

Те разгласили в Преспата, че Янков е дошел да дига въстание, и по разказите на Бесвинския учител Башев, роден от Ресенско, някои селяни от Ресенско, между които бил и Башев, излезли да "пречакат въстанието", като се прощавали и се криели по папратите два-три дена, докато им омръзнало, та се върнали назад.

Ние се преместихме около селото Статица, от гдето писахме на Янкова в Руля, че ние сме получили от Битоля писмо, в което ни се съобщава, че нищо не е приготвено за никакво въстание и че не требва нищо да предприемаме. Затова да ни определи място за среща, за да поговорим по въпроса. - Това беше на 5 септемврий.

Янков отговори, че тръгвал за Смърдеш, та там да се срещнем. Вечерта в Статица направихме събрание, в което обяснихме на селяните лошите последствия, които могат да изникнат от Янковата агитация, и ги замолихме, да не се повеждат по него. Същият ден и по другите села имаше възбуждение у селяните, защото Лазар Бицанов, зеленички фирар и бивш работник на организацията, и Петър Погончев, дошел още на Великден като агент на Върхов. комитет и десна ръка на Янкова - тези двамата на коне като луди тичаха по селата откъм Пеполе за към Руля, гдето беше Янков, и навсекъде говореха, че Лефтеров дошел в Леринско с 130 души и че огънят вече е пламнал в Леринско и че е останало само Костурско, което мълчи още, защото: "вашите началници не искат да дигат въстание, а гледат само да ядат и да грабят". Силно възбудените селяни се събираха на групи, идваха при нас да искат обяснение, какво да правят, да дигат ли вече въстание, щом "Леринско вече е пламнало". С дълги увещания ние ги разубеждавахме и ги пращахме да разубеждават своите съселяни.

Лазар Бицанов в тоя случай, понеже беше длъжен 80 лири, които беше получил от битол. началство за пушки и за които требваше да дава сметки, и като беше чул, че въстание наближава, се зарадвал, че въстанието всичко ще изравни - сметки и пр. Друг слух се разнасяше, че Сарикинов стигнал във Воденско, че и там било провъзгласено въстание. Голяма заслуга, че се спряха селяните по Кономладската река да не се увлекат по Янкова тогава, има Цильо Котев Кономладски, член от управителното тяло в Кономлади. Той действа с убеждение, със заплашване, с ходене по селата, можа да ги спре. Той имаше голямо влияние по тия села. Тоя Цильо беше голям патриот, той беше човек на Касъмбея, но сетне, като се покръсти, стана най-преданият и най-як стълб на организацията. Той беше най-заможният човек в селото. Той и син му влезоха в четите, действуваха заедно. Цильо лежа и в затвор от юлий до януарий 1901 год, а син му от Иванчовата афера бе осъден задочно на 101 година, имаше илям да се убие. Цильо във време на въстанието падна убит на 8 октомврий 1903 г. Във вест. "Ден" от мес. ноемврий или декемврий 1903 год. Силянов в стат. под заглавие: "Жертви на въстанието" е характеризирал същия Цильо Котев Кономладски.

Подир това Янков събира хора от селата Руля, Ощима, Желево и Търново заедно с неговите 25 момчета, всичко около 70, въоръжени с разни пушки и дори само с 4-5 патрона, а 20 души кой с попата, кой с дикли, та с тая армада потегли към Лерин да го запали. Това беше 7 септемврий. Наближил Лерин, и понеже не е могъл първата вечер да настигне Лерин, останал на 8, в неделята, в местността Калугерица, Търсянско. През деня писал в Лерин на Котеви познати да излезат да го посрещнат и да му донесат гас. Същевременно поръчал да съобщат на всички християни без разлика, че вечерта Лерин ще бъде запален. Преди Янков да замине за Лерин, писал на гърка д-р Киро Карабина: "Госп. д-ре, поддържайте духа на гражданите, докато влеза в града. Пригответе всичко за храна, като дойдем". Съобщава му още, как стои работата, где действува Цончев, где Саракинов и пр. Това писмо требвало да го предаде някой си Ламбро Порязов, опинчар в Костур, в чиято къща го чела учителката Ана Николова. Писмото не предали на д-ра, защото нашите подписи не личели, та го оставили, докато видят, как ще излезе тая работа. Сетне при случай на един обиск това писмо го унищожили.

Гръцкият владика в Лерин, като узнал за намерението на Янкова, обажда на правителството, което телеграфически поисква кавалерия от Битоля, която още вечерта пристига и обикаля града да го пази.

Излезли хора от организацията от града и му обещали да му съдействуват. Но тъкмо когато денувал в неделята, видел, че войска дошла и се видел безсилен. И от Битоля му писали от комитета строго писмо, в което му казвали: "Или ще спреш, или ще те държим отговорен за последствията". Янков кипнал, разядосал се на куриера, но нямало какво да прави, изплашен от писмото и от аскера, вечерта тръгна назад в Желево.

Ние в това време от Статица минахме в Смърдеш, гдето направихме събрание и от околните села, в събота вечер 7 септ. Смърдешани беха се увлекли по Янкова до там, че ходили при Янкова, дали му барут, обещали да правят въстание и почнали да се приготовляват. Жените пискат, крият дрехи и пр., приготовяват се да посрещнат утрешния ден. Беше убит от нашия комитет предателят Лазо Кирчев (на 27 юлий), гъркоманин, нравствено развален човек; той беше ни предал в Костур чрез владиката, когато беше дошел Папанчев. Папанчев за пръв път извърши убийство. И аз гръмнах два пъти в него, а Чакаларов го довърши.

Поради това убийство роднините на убития дигнаха против нас агитация и имаше охлаждение спрямо нас. Затова те беха се сближили с Янкова. На 7 вечерта направихме едно събрание с цел да уталожим духовете и да разубедим селяните, че няма да има въстание. Имаше викове и възражения от селяните: "Как така Янков, един полковник, може да е и подкупен, как така може да ни иска лошото и пр.?!" Ние казвахме: "От где да знаем, че Янков, щом така постъпва в разрез с организацията, не е подкупен от турците и пр.". Най-сетне селяните се убедиха, формирахме за пръв път селската чета и след това потеглихме за Дъмбени, за гдето беха свикани по двама члена от управителните тела на околните села и всички дъмбенци на събрание. Същата вечер Янаки Москов се върна в Смърдешката планина. Тук той биде нападнат от 32 души жандармерия, от която се разбегаха; падна убит един и трима турци.

В събранието говорих първом аз, после Чакаларов; описахме всичко за Янкова. Реши се, че не бива да се слуша Янков и още се избра една 4-членна депутация да отиде при Янкова и да му заяви, че требва или да спре, или населението ще го възпре дори и с оръжие.

На 9 септемврий депутацията тръгнала при него и от името на четирмата бил наговарен учителят Киряко Тарповски (учител в Дъмбени), който срещнал Янкова в Руля, гдето му предал решението. Янков му се оплакал пак, че сме били коцкари, социалисти, анархисти и пр. Учителят му отговорил. Като било думата за неуспеха му в Лерин, казал, че сгрешил, че обадил датата на тия "коцкари" -- Чакаларов и пр., защото уж тези донесли на българското агенство в Битоля и че агентинът телеграфирал в София, гдето веднага арестували другарите му Цончева, Саракинова в България, в следствие на което въстанието се осуетявало, та той вече се оттеглял от тоя план. Оплакал се, че не можал да запали Лерин, защото пък уж нарочно изпратени хора от нас, коцкарите, му скрили двете тенекии с гас, които той получил от Лерин и с които щял да запали тоя град.

Учителят се върна. В Дъмбени при нас се присъединиха момчетата на Янкова, които беха с Янаки Москов разбити от жандармерията. Те напълно разочаровани, че никой не се присъединява към тях за въстание, станаха наши хора. Те тогава ни съобщиха, че Янков още при първата среща имал намерение да ни обезоръжи.

Турците беха дигнали трупа на загиналия в сражението в Смърдешката планина четник на Янкова - Васил Пашов от с. Дъмбени и го фотографирали; пращат потеря, която в Смърдеш изтезава 12 чорбаджии, взели им рушвет и ги освобождават. Смърдешани по тоя начин първи опитаха следствията на Янковите лудории.

Получи се известие от Битоля, че е арестуван Поп Трайков, който бил изпратен от София през Сърбия, за да ни помага против Янкова, но в Скопие го улавят и го затварят та лежа до 16 февр. 1903 (до амнистията).

Янаки Москов, адютант на Янкова, тъй също се разубеди и се опита да придума и Янкова, да се откаже от своите намерения. Но Янков му отговаря, че той ще продължава до край.

Янков дойде в Смърдеш, но селяните не рачиха да го приемат и му рекли да се помири с нас. Става срещата в местността "Харамийските падини" (13 септ. вечерта). Не му вервахме вече, взехме мерки и се спряхме на близко до туй място. Повикахме го чрез Силянова. Янков дойде: "Е, господа, трябва да се помирим! Народът вика, с камъне ще ни избие"! - "Е хубаво", отговорихме му, "Госп. Янков, где Ви е въстанието? - "Ех, оставете това, джанъм, грешките са от двете страни. Ами трябва да се помирим! Ще се споразумея с битолското началство". Щял да остави момчетата си на нас и с 10 души и Силянов още с него (защото не можел сега на стари години да учи шифър!) ще идел в Битоля. От там щял Янков да изложи на бит. комитет Своя нов план: той щял да иде с Коте в Гърция да купува пушки и да ги препраща нам. "Само ви се моля, господа, каза той, пушките да ги изплащате, да не ги оставяте на наш гръб, защото ние нямаме средства". Харно, всички се съгласихме на тоя план. Требваше да се определи кои момчета ще идат с него, кои ще останат с нас. На 14 септ., като почнахме тия подробности, Янков изведнаж обръща: той не можел да дели момчетата си - премислил си. Нямал доверие в нас. Предлага друго: "Бе, аз, Чакаларов и Силянов да идем в България, че да убедим Цончева, Сарафова и Делчева да се помирим: Чакаларов да убеди Сарафова, а Силянов Делчева". Възразили му, че това не върви така. Янков казал: "Ако не успеем да ги помирим, тогава аз ви казвам, че мамк..., ще тръгна по България и всегде, гдето има комитет, ще говоря против тях, а пък моята дума се слуша в България".

Янаки Москов заяви, че ще си иде вече дома, в селото Дъмбени. Янков го вика на страна и му казва: "Бъди готов за 20 септемврий, ще нападаме Костур: русите на Шипка ще дойдат в това време и тогава ще стане, що ще стане". Вече и Москов виде, че има работа със смахнат човек.

Същия ден се получи известие, че от проводената начело с Гайкова Янкова чета до Загоричани са паднали в сражение 6-ма души. Гайков, като отишел към Загоричани, с помощта на Петър Погончев събрали селяни и излезли в планината - вече въстание ще се дига я; жени, мъже причестили се, прощавали се, целували се. Когато излизали от селото, убили двама турци спахии и един-двама турци, които продавали пипер - пиперджии; обявяват хората въстание. Към тях се прибрал и нашият човек Михаил Николов, който на селяните, които го питали, отговарял, че има-няма въстание, за него обаче въстанието е вече провъзгласено. Наскоро войската изненадва четата на Гайкова - на 10-11 септемврий, убива шест души. Селяните се изпокрили в селото си, а Гайков, разбит, беше се прибрал с 2-3-ма към Прекопана. Тая вест потресе Янкова, и затова той, без да ни обади, събра си четата и тръгна през Дреновени за Пополе.

В това време, къде 28 септ. част от войската заминала към с. Бабчур да дири комити. Тук уловиха българския учител Яне Караянев, род. от Велес (сега е в Плевенско). Този, без много да го изтезават, предаде най-добрите работници, и тези, изтезавани, предадоха до 14 пушки та бидоха откарани до 18-20 душ бабчурци в Костур. Учителят, уплашен да не бъде убит от комитета заради предателството, помолил аскера да го вземе със себе си и да го препрати в родното му място. Аскерът от там мина за Кономлади, а друг аскер от Костур дойде там, гдето предполагаха, че ще намерят нас и Янкова. На пътя заварили две момчета от Турия, които носили писмо за Цильо Кономладски, в което се известявало, че Яне издава та да се предпазва. В Кономлади били най-безчовечно изтезавани четирма селяни и двама бивши, болни четници от Марковата чета. Те нищо не издали, като казвали, че са просяци. Заедно с тях заловил аскерът до 12 души кономладчани (Цильо не е бил в селото). Аскерът, който идел от Биглища за Кономлади, среща едно влашче, овчар, което издало неколцина от Черновища, които имали пушки. Затвориха Поп Танаса и коджабашията, и др. Влашчето живееше в Брезница, та от Черновища го откараха в Брезница, гдето посочил, че имало заровени пушки под св. трапеза в черквата. Копаха, но не намериха нищо. Оплакаха се селяните в Битоля, дойде изследване, дойде и руският консул Ростковски. Консулът замина и в Костур, да изследва, като заръча на селяните, да дойдат и те, да дадат заявление на правителството. Отидоха поп Кръстьо, екзархийски свещеник, и коджабашията Карола. В Костур чорбаджията гъркоманин Жапко надумал ги, да идат първом при гръцкия владика и с него да се съветват, как да постъпят. Отишли. Гръцкият владика ги убедил, да не казват, че турците разкопали черквата им, но че това сами са го направили, защото ако постъпят иначе, за селото щяло да бъде зле. И те подават заявление в този смисъл. И тъкмо когато руският консул се карал в меджлиса за станалото осквернение на черквата, прочели заявлението, което казва обратното. Тогава консулът се ядосал, питал ги, защо му направили така, отива си и сетне вече българи не приемал в консулатото и ги дори изпъждал.

След туй ние от Дъмбени минахме в Жупанища, от гдето изпратихме Папанчева, Колю Андреев и Митре Влашето в с. Желин (има там и турци), за да накажат предателя гъркоманин Васил и гъркоманския поп, който, насъскан от владиката, беше подкупил с владишки пари двама турци, които да убият българския свещеник Динко в същото село. И поп Динко биде най-зверски убит - разпорили го и червата му увили около врата. По тая случка ние искахме да отмъстим на попа и неговия приятел Васил. То беше около 1-2 октомврий. Нашите отидоха, влезоха в къщата на Васил, който не искал да излезе, гръмнали, убили Васила; при тоя случай бил застрелен и неговият внук, и дъщеря му биде наранена, която наскоро умря. След това се върнаха и не се доказа нищо, при всичко че се знаеше, че е комитетска работа.

Силянов се отдели от нас, -- мина през Гърция за София, а ние, стреснати от аферата в Бабчур и Черновища, решихме да прибираме пушките от селяните и да ги складираме в горите за по-сигурно. С тая работа четите се занимаваха през есента.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 9) 7 Apr 8:36 PM (9 days ago)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 9

Анонимен разказвач (чиято професия е събиране на несъбрани дългове) бъбри със стария Трой от Дъблинската градска полиция, среща още един приятел, Джо Хайнс, репортер (на погребението на Дигнам той записва имената на присъстващите), и двамата свиват към кръчмата на Барни Кърнан. Там заварваме "злодея" на тази глава, наричан "Гражданина". С Гражданина е свирепото диво куче Гариоуен, принадлежащо на тъста му, стария Гилтрап. Гилтрап е дядо по майчина линия на Герти Макдауъл, героинята на следващата глава, в която тя мисли за кученцето на дядо си. По този начин, можем да предположим, че Гражданина е бащата на Гърти Макдауъл. В предишната глава Гърти е видяла как преминаващ трамвай е задържал кортежа на вицекраля; в този момент тя носела писма от кантората на баща си. (Той се занимава с линолеум и корк.) В следващата глава научаваме, че баща ѝ, пияница, не е могъл да присъства на погребението на Дигнам заради подагра.

Действието на тази глава се развива приблизително в рамките на пет часа и очевидно подаграта на Гражданина Макдауъл не му е попречила да докуца до любимата си кръчма, където на бара към него се присъединяват събирачът на дългове и репортерът, а барманът Тери О'Райън им носи три пинти бира. След това идва още един редовен посетител, Алф Бъргън, открива хъркащия в ъгъла Боб Доран и двамата говорят за смъртта на Дигнам. Бъргън показва нещо странно: писмо до началника на дъблинската полиция от палач с предложение за услуги. Точно в този момент в кръчмата влиза Блум, търсейки Мартин Кънингам. След това се появяват още двама герои: Джей Джей О'Молой, с когото се срещнахме в редакцията на вестника и в склада на Ламбърт, и самият Нед Ламърт. Към тях се присъединяват Джон Уайз Нолан и коментаторът на конни надбягвания Ленехан с разочарован израз след загубата на Скиптър на надбягванията. Блум отива в сградата на съда, която е зад ъгъла, за да види дали Кънингам не е там, и преди да се върне, в кръчмето идват Мартин Кънингам и Джак Пауър. Тримата тръгват с двуколка от северозападната част на Дъблин за къщата на Дигнам, която се намира в югоизточната част, на брега на залива. Посещението им при вдовицата на Дигнам и разговорите за нейната застраховка са изпаднали някак си от съзнанието на Блум.

Темите в тази глава се развиват още преди Блум да напусне кръчмата. Те са две: конните надбягвания за Златната купа в Аскът и антисемитизмът. Неприятният спор за патриотизма, на който Блум напразно се опитва да придаде разумен и хуманен характер, прераства не без помощта на Гражданина в скандал. Духът на пародията, на гротескното осмиване на легендарни деяния прониква в цялата глава, в края на която Гражданина хвърля празната тенекиена кутия от бисквити по отдалечаващата се двуколка.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО (2) 6 Apr 7:00 PM (11 days ago)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 15. - НАЙ-СТРАШНОТО - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

(продължение)

Аз исках обаче да разкажа за нещо друго, за онзи чуден, внезапно възникнал и завинаги запечатал се в паметта ми момент на върховно щастие. Но отново се заплетох в датите.

Щастието - по-късно.

На 1 февруари град Хайлсберг беше превзет от нашата армия в движение. Това беше пробив в германската отбранителна линия. В града беше останала германска болница, ранени войници, офицери и лекари. Предишния ден се водеха тежки боеве, германците умираха, но не се предаваха. Толкова големи бяха загубите, толкова трудно протече тази операция, толкова омраза и обида се бяха натрупали, че нашите пехотинци разстреляха пътьом и германските лекари, и ранените войници и офицери – целия персонал на болницата.

След два дена – контраатака.

Нашите дивизии отстъпват стремително, и око за око – сега нашата болница не успява да се евакуира и германците разстрелват до един всичките ни лекари, ранени войници и офицери.

И отново нашите изтласкват германците от града, и този път там се оказвам и аз с половината си взвод.

Около града, в селата Глитанен, Халинген, Реденау, Рехаген, на 2 февруари бойците от втората половина на моя взвод полагаха телефонни линии и установяваха наблюдателни постове близо до железопътните гари. В града, освен нашите пехотинци, артилеристи и танкисти, имаше доста много германски бежанци: старци, жени и деца, които бяха заели повечето градски жилища.

С втората половина от взвода влязох в града вечерта и реших да пренощувам в църквата, протестантски германски храм.

И едва моите свързочници вкараха конете вътре, едва се канеха след тридесет километра преход да се разположат за почивка, когато две немски дивизии отрязаха града и околните селища от нашата настъпваща армия.

Междувременно войниците и офицерите, които не знаеха това, се бяха пръснали из града.

Комендантът на града, старши по звание полковник, се опита да организира кръгова отбрана, но полупияните бойци измъкваха от жилищата им жени и момичета. При създалото се критично положение комендантът взе решение да изпревари войниците, изгубили контрол над себе си. По негово нареждане един свързочен офицер ми предава заповед да разположа около църквата бойна охрана от осем мои автоматчици, а специално създаден отряд отнема от обезумелите войници победители жените, които са обсебили.

Друг отряд връща в частите разбягалите се из града в търсене на "удоволствия" войници и офицери, обяснява им, че градът и районът са обкръжени. С мъка се организира кръгова отбрана.

В същото време вкарват в църквата около двеста и петдесет жени и момичета, но само след около четиридесет минути до нея спират няколко танка. Танкистите избутват, изтласкват от входа моите автоматчици, нахлуват в храма, повалят жените на земята и започват да ги изнасилват.

Не мога да направя нищо. Млада германка търси защита при мене, друга пада на колене.

– Хер лейтенант, хер лейтенант!

Обградиха ме, надявайки се на нещо. Всички говорят едновременно.

А вече новината се разнася из града, и вече се е образувала опашка, и отново онзи проклет кикот, и опашката, и моите войници.

– Назад, мамка ви да е...! – крещя аз и не зная къде да се дяна и как да защитя тези, които са паднали в краката ми, а трагедията стремително нараства.

Стонове на умиращи жени. И ето че вече мъкнат нагоре по стълбището (защо? за какво?), на площадката окървавените, полуголите и изгубилите съзнание и ги хвърлят през строшените прозорци върху каменните плочи на улицата.

Хващат, събличат, убиват. Около мене не остава никой. Подобно нещо нито аз, нито някой от моите войници е виждал досега. Странен час.

Танкистите си заминаха. Тишина. Нощ. Ужасяваща купчина от трупове. Безсилни да останем, напускаме църквата. И да спим също не можем.

Седим на площада край огъня. Наоколо непрекъснато избухват снаряди, а ние седим и мълчим.

На сутринта две дивизии разкъсват обръча на нашето обкръжение и ние се оказваме вече в тила.

7 май 2002 година, след петдесет и осем години

– Не искам да слушам това, искам вие, Леонид Николаевич, да унищожите този текст, не може да се напечата! – казва ми с треперещ глас моята приятелка, поетеса, прозаик и журналистка Олга Илницкая.

Това се случва в Третата болница за ветерани от войната в Медведково. Десети ден лежа в стая за четирима. Пиша преди и след закуска, пиша с поставени системи, през деня, вечерта, понякога и през нощта.

Бързам да запиша кадрите от забравения живот, които изскачат внезапно от моето подсъзнание. Олга ме посети, мислеше, че ще ѝ прочета новите си стихове.

На лицето ѝ има гримаса на отвращение и аз съм озадачен.

Изобщо не бях мислил за реакцията на бъдещия слушател или читател, мислех колко важно е да не пропусна детайлите. Преди петдесет години това би било много по-лесно, но тогава не съм имал тази непреодолима нужда. А и аз ли пиша това? Какво е това? Какви шеги си е правила с мене съдбата!

Най-интересното е, че не усещам разлика между тази моя проза, моите рисунки от натура и спонтанно възникващите стихове.

Защо пиша?

Каква ще бъде реакцията на нашите генерали, а на нашите немски приятели от ГДР? А на нашите врагове от ГФР?

Ще бъдат ли за някого моите спомени вредни или полезни? Двусмислено нещо са мемоарите! Искреност – да, но как стои въпросът с морала, а как с престижа на държавата, чиято най-нова история ще влезе изведнъж в конфликт с моите текстове? Какво правя, каква опасна игра съм започнал?

Прозрението идва внезапно.

Това не е игра и не е самоутвърждаване, това е съвсем друго измерение, това е покаяние. Като трън се е забило това не само в мене, но и в цялото ми поколение. Вероятно и в цялото човечество. Това е частен случай, фрагмент от един престъпен век, и с това, както с разкулачването през 30-те години, както с ГУЛАГ, както с невинната гибел на десетки милиони невиновни хора, както с окупацията на Полша през 1939 година, не може да се живее достойно, без това покаяние не може да си отидеш достойно от живота. Аз бях командир на взвод, гадеше ми се, гледах някак си отстрани, но моите войници стояха в тези ужасни престъпни опашки, смееха се, когато трябваше да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.

Полковникът диригент? Достатъчна ли беше една команда? Та нали по същото шосе минаваше със своя "Уилис" и командващият 3-ти Беларуски фронт маршал Черняховский. Видял ли е, видял ли е всичко това, влизал ли беше в къщите, където на леглата лежаха жени с бутилки между краката? Достатъчна ли беше една команда?

Така че върху кого лежеше по-голямата вина: върху войника от строя, върху полковника диригент, върху смеещите се полковници и генерали, върху мене, който гледаше отстрани, върху всички онези, които казваха, че войната ще оправдае всички?

През март 1945 година моята 31-ва армия беше прехвърлена към 1-ви Украински фронт в Силезия, по посока Данциг. На втория ден по заповед на маршал Конев пред строя бяха разстреляни четиридесет съветски войници и офицери и повече в Силезия нямаше нито един случай на изнасилване и убийство на мирно население. Защо не направи същото маршал Черняховский в Източна Прусия? Измъчва ме безумна мисъл – Сталин вика Черняховски и му шепне:

– А да не унищожим ли всичките тези източнопруски империалисти из корен, тази територия според международните договори ще бъде наша, съветска?

И Черняховски – на Сталин:

– Ще бъде изпълнено, другарю генерален секретар!

Това е моя фантазия, но твърде много прилича на истината. Не, не трябва да крия нищо, прав съм, че пиша за това, което видях с очите си. Не трябва, не мога да мълча! Прости ми, Олга Илницкая.

Из дневника от 1945 година: „В град Лаубан една белокоса жена скачаше на четири крака. Никой не я караше да прави това. Тя искаше да разсмее руските войници. Единственият ѝ син беше загинал на Източния фронт".

Водеха се ожесточени боеве по подстъпите към Ландсберг и Бартенщайн. Разположението на дивизиите и полковете се променяше бавно, но се променяше.

Както вече писах, втори месец бях командир на взвод за управление към моята отделна армейска рота и давах разпореждания на командирите на трите взвода от ротата за предислоциране и прокарване на нови съобщителни линии между летищата, зенитните бригади и дивизиони, щабовете на корпусите и дивизиите, а също така предавах по армейската радиостанция данните за предислоцирането в щаба на фронта, така че се намирах в състояние на крайно пренапрежение. И изведнъж влиза при мене моят приятел, радистът младши лейтенант Саша Котлов, и казва:

– Намери си заместник за два часа. Във фолварка, само на двадесет минути път, са се събрали около сто германки. Моята група се върна току-що оттам. Уплашени са, но ако ги попиташ – дават, само и само да останат живи. Има и съвсем млади. А ти, глупако, сам си се обрекъл на въздържание. Знам, че от половин година вече нямаш приятелка, мъж ли си най-накрая, или не? Вземи ординареца си и някого от твоите войници и върви!

И аз се предадох.

Вървяхме по стърнището и сърцето ми биеше, и вече не разбирах нищо. Влязохме в къщата. Много стаи, но жените се бяха скупчили в един огромен хол. По диваните, по креслата и на килима върху пода седят, притиснати една до друга, увити в шалове. А ние бяхме шестима и Осипов, боец от моя взвод, пита:

– Коя искаш?

Гледам, от дрехите стърчат само носове, изпод шаловете се виждат очи, една, седяща на пода, е закрила очите си с шала. А аз се срамувам двойно. Срам ме е за това, което се каня да направя, и от войниците се срамувам: или е страхливец, ще кажат, или е импотентен. И аз скачам като във водовъртеж и посочвам на Осипов тази, която е закрила лицето си с шала.

– Ти какво, лейтенанте, съвсем ли полудя, мамка му, може да е някоя старица?

Но аз не променям решението си и Осипов приближава към моята избраница. Тя става, тръгва към мене и казва:

– Хер лейтенант – айн! Нихт цвай! Айн! – И ме хваща за ръката, води ме в празната съседна стая и говори тъжно и настойчиво: – Айн, айн.

А на вратата стои моят нов ординарец Урмин и казва:

– Давай по-бързо, лейтенанте, аз съм след тебе.

И тя разбира някак си това, което той казва, и прави рязка крачка напред, притиска се към мене и развълнувано:

– Нихт цвай – и смъква шала от главата си.

Боже мой, Господи! Млада, като облак светлина, чиста, благородна, и такъв жест – „Благовещение" на Лоренцети, Мадона!

– Затвори вратата и излез – заповядвам на Урмин.

Той излиза и лицето ѝ се преобразява, тя се усмихва и бързо сваля палтото, костюма, под костюма си има няколко чифта невероятни гердани и златни верижки, а на ръцете ѝ златни гривни. Хвърля на една купчина още шест дрешки и ето я вече гола и ме вика, и цялата е обхваната от страст. Внезапното ѝ вълнение се предава и на мене. Аз хвърлям настрана портупея, нагана, колана, гимнастьорката – всичко, всичко! И ето че вече и двамата се задъхваме. А аз съм зашеметен.

Откъде ми се падна такова щастие, чиста, нежна, безумна, скъпа! Най-скъпата на света! Произнасям това на глас. Тя сигурно ме разбира. Някакви необикновено ласкави думи. Аз съм в нея, това е безкрайно, вече сме сами на целия свят, бавно нарастват вълните на блаженството. Тя целува ръцете ми, раменете ми, дъхът ѝ спира. Боже! Какви ръце има, какви гърди, какъв корем!

Какво е това? Лежим, притиснати един към друг. Тя се смее, аз я целувам цялата, от ноктите до ноктите.

Не, тя не е момиче, вероятно на фронта е загинал нейният годеник, любим, и всичко, което е готвела за него и е пазила през трите дълги години на войната, се изсипа върху мене.

Урмин отваря вратата:

– Полудя ли, лейтенанте! Защо си гол? Мръква, опасно е да оставаме, обличай се!

Но аз не мога да се откъсна от нея. Утре ще напиша рапорт до Степанцов, нямам право да не се оженя за нея, подобно нещо не се повтаря.

Обличам се, а тя все още не може да дойде на себе си, гледа ме призивно и нещо не разбира.

Затръшвам рязко вратата.

– Лейтенанте, – казва тъжно Урмин, – какво ти пука за тази германка, разреши ми, ще свърша за пет минути.

– Драги мой, не мога, дадох ѝ дума, утре ще напиша рапорт до Степанцов и ще се оженя за нея!

– И направо в Смерш?

– Където и да е, три дена, ден, а после нека ме разстрелят. Тя е моя. Ще дам живота си за нея.

Урмин мълчи, гледа ме, както се гледа глупак.

– Ти, бе, мамка му, смотаняк такъв, ти не си от този свят.

Връщаме се в тъмното.

В шест сутринта се събуждам, не казвам на никого нищо. Ще я намеря и ще я доведа. Намирам къщата. Вратите са широко отворени. Няма никого.

Всички бяха заминали, неизвестно къде.

Когато се демобилизирах и се лутах през първите месеци из Москва, търсех момиче, което да прилича на нея, и ми провървя.

Намерих Леночка Кривицкая, имаше нещо в погледа ѝ, което беше нейно. И когато се целувахме във входа срещу стария МХАТ, ми се струваше, че целувам нея. А когато я изгубих, но завинаги остана в мене онази, от Източна Прусия, чието име не научих.

Един Бог знае. Може би и стиховете ми са оттам. Град Хайлигенбайл. Заливът Фриш Хаф.

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ 5 Apr 7:00 PM (12 days ago)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ

Науката през XVII век била, разбира се, фантасмагорична смесица, в която обоснованото и точното се преплитали с най-диви догадки. Трудовете на Кеплер съседствали с отлетелия към Сатурн препуциум на Христос, а грубите грешки на Кирхериус имали същата тежест като откритията на Ферма.

Задълбочаването във всичко без изключение тогава било толкова нереално, колкото и днес. Или - още по-невъзможно.

Днес имаме законите на естествознанието. Всичко, което им противоречи, може да бъде отхвърлено смело и безусловно. Можем да не вземаме предвид (или да не възприемаме сериозно) летящите препуциуми, психотерапиите или "извънтелесните усещания".

Тогава тези ориентири все още не били формулирани. Всичко било много по-сложно и объркано.

И това било прекрасно, защото само безбрежният и бездънен епистемологичен хаос на XVII век можел да създаде фигура, способна да укроти и подреди този хаос. По логиката на развитието на науката тя трябвало непременно да излезе от "пяната на столетието".

И "Афродита" не закъсняла да се появи.

Тя приела образа на професионалния войник наемник, картоиграча и дуелиста Рьоне Декарт. Познат също като Картезий или Картезиус, защото академичните правила по онова време изисквали от учените да латинизира имената си.

Образованието му не прескочило границите на йезуитското училище в Ла Флеш, където Декарт учел латински, основи на елементарната математика, както и йезуитска логика.

След завършване на училището, Декарт отишъл да воюва.

Разбира се, не за родна Франция, а за талери и гулдени. Под знамената на Максимилиан Баварски превземал Прага, а под барабаните на Оранския принц громял арминианците.

Попътно странствал, играел на карти, надувал коремите на дами и девойки, богохулствал, пиянствал, пиратствал, пушел тютюн, дуелирал се, иначе казано - водел много здравословен начин на живот.

Периодично Декарт се уединявал и шлифовал лещи. Или посещаваше кланици, където изучавал свинските сърца.

Впрочем, не само сърцата и не само свинските.

Да си спомним известния пример, характеризиращ го като доста дързък експериментатор.

Като направил отвор в рамката на прозореца на своя кабинет, Декарт закрепил в него прясно извадено око на бик, „гледащо навън". От задната стена на окото той изстъргал слой тъкан и получил възможността да съзерцава „през него" миниатюрното обърнато изображение на своя двор.

Неговите ембриологични занимания също заслужават да бъдат споменати отделно .

„Веднъж накарах да убият една крава, която, както знаех, беше заченала наскоро, изключително с цел да разгледам нейния плод" (Декарт, Писмо до Мерсен от 2 ноември 1646 година).

Той никога и никъде не е преподавал и изобщо избягвал академичните среди. По-конкретно е известно, че поради необясними причини Декарт отклонил дори запознаването си с Галилей.

Дните си завършил в двора на шведската кралица Кристина, приемайки отровна нафора от ръцете на йезуита Жак Виоге, защото Орденът на Исус започнал да се дразни от влиянието на Картезиус върху младата кралица.

Разбира се, повече би му подхождала кладата, но сантименталните йезуити решили да се отнесат братски към възпитаника на училището в Ла Флеш и се ограничили с отрова в причастието.

С какво точно Виоге напълнил "тялото Христово" останало неизвестно, но Декарт умрял в мъки.

След това всичко се развивало още по-сполучливо: съчиненията му били вписани в INDEX LIBRORUM PROHIBITORUM, а със специален указ на Луи XIV било забранено дори да се споменава името на Картезий във всички френски университети.

Животоописанието на Декарт не може да предизвика, разбира се, нищо друго освен завист. Въпреки че Хокинг с неговия амиотрофичен латерален синдром го е надминал донякъде, биографията на Рьоне Декарт си остава и до днес еталон за биография на учен.

Но не за това става дума.

Трябва да се напомни, че говорим за човек, който с удивителна лекота преобърнал и структурирал европейската наука.

Той дал метода, с помощта на който от всяка каша от знания може да се извлече най-необходимото и най-важното, като се пресеят дреболиите и излишните подробности.

Картезий утвърдил очевидното: „Всички науки са толкова свързани помежду си, че е по-лесно да ги изучаваш всичките наведнъж, отколкото която и да е от тях поотделно от всички останали..." (Декарт „Правила за насочване на разума" Правило 1-во.)

Неговото „Разсъждение за метода, позволяващ да направляваш своя разум и да откриваш истината в науките" не е загубило ефективността си и днес. Определени неудобства предизвиква архаичността на стила, но преодоляването ѝ бива щедро възнаградено.

Нещо повече, без прилагането на декартовия метод за „обиране на каймака от всички науки" опитът да се разбере произходът на живота днес е обречен на пълен провал.

Не случайно един от първите автори на теорията за абиогенезата Джон Бърдън Сандерсън Холдейн (1892-1964), основоположник на биохимичната генетика, основава дружеството на „картезианците" и пръв през XX век прилага разработените от Рьоне Декарт методи.

Необходимо е уточнение. Под картезианство (в този случай) се има предвид не философската система, нито привиждащата се на Декарт „двойственост на света". Съвсем не. Говорим само за механиката на мисленето. За способността да се обобщава дръзко и безпогрешно.

Разбира се, прилагането на картезианския метод обрича на известна повърхностност, а понякога и на забавни малки грешки.

Относно грешките може да не се безпокоим. Ако идеята има стойност, в науката има достатъчно чистачи, които ще разчистят на драго сърце неизбежния боклук. Трябва да се занимават с нещо пълчищата доценти, на които плахостта и „комплексираността" не им позволяват да очертават парадигми или да правят реални открития.

(Следва)

КАК СЕ ЗАНИМАВАЛИ С ЛЮБОВ ПО АНГЛИЙСКИ 4 Apr 7:00 PM (13 days ago)

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Сексът през Викторианската епоха: какъв бил в действителност?

Свикнали сме да мислим, че чувствеността е била чужда на Викторианската епоха. Уж кралица Виктория била голяма пуританка и прехвърляла тази нагласа върху своите поданици. Да се говори и пише за секс не било прието (освен с изключително образователни цели) — всичко, което се случвало зад вратите на съпружеската спалня, трябвало да остане там. В мода влязла пропагандата на "чистия начин на живот", когато младите мъже и жени били просвещавани от страниците на книги и списания за опасностите от връзките извън брака, за ужасните последици от мастурбацията, за моралното падение и за всякакви беди, заплашващи да се стоварят върху всеки, който престъпи моралните забрани.

Но в действителност викторианците проявявали значителен интерес към секса, изразяващ се по-специално в търсенето на съответни играчки, порнография и литература. И същевременно равнището на сексуална грамотност на населението било много и много ниско. Викторианският секс е парадокс на сблъсъка между два свята: добродетелен, правилен, благочестив и разпуснат, подземен, "мръсен", забранен.

Ненаситната кралица?

Виктория, както смятат съвременните изследователи, имала завиден апетит в леглото. Образ на кралица пуританка тя придобива едва в зрелите си години, след загубата на своя съпруг и любим Алберт. Много свидетелства, включително нейния дневник, потвърждават, че в брака си Виктория се отличавала всъщност с пламенност и била много страстна жена. Ето например записка от личния ѝ дневник, появила се там след първата брачна нощ: "Никога, никога не съм имала такава вечер! [...] проявите на неговата любов и привързаност ми подариха чувство на божествена любов и божествено щастие, на които дори не можех да се надявам. Той ме взе в обятията си, ние се целувахме отново и отново! Мога ли някога да изразя колко дълбока е благодарността ми, че имам такъв Мъж! Най-щастливият ден в живота ми".

Младите Виктория и Алберт

Виктория не навлиза в твърде откровени подробности, но лесно може да се досетим, че става дума за ласките, на които са се отдали младоженците през брачната нощ. По-късно в дневника ще се появят и други подобни записки, в които кралицата се възхищава от красотата и прелестта на своя съпруг, от любовта му към нея и от времето, което прекарват насаме в спалнята. Не бива да забравяме, че съпрузите имали 9 деца. Според легендата, след раждането на последното, личният лекар на кралицата ѝ препоръчал да "намали оборотите", за да избегне последващи бременности, на което Виктория възразила: "Как така, повече никакви спални радости?"

Sex education

Сексуално образование отсъствало, с изключение на медицинските книги по акушерство и физиология. Много двойки не разбирали изцяло с какво точно ще се сблъскат след сключване на брака. И ако мъжете се просвещавали понякога със свои сили, посещавайки публични домове, то за повечето дами въпросът за физическото взаимодействие в брака оставал загадъчен и неясен до самата първа брачна нощ. Въпреки че и след това не всичко било ясно: колко често например трябва да се влиза в интимна връзка със съпруга, за да не се навреди на здравето; какво трябва да се направи, ако жената не изпитва положителни усещания от любовния акт и дали това е изобщо необходимо.

Ниското равнище на сексуална осведоменост можело да доведе дори до пълен крах на съюза. Известна е историята на писателя и художника Джон Ръскин, чийто скандален развод отекнал в цяла Англия. Неговата млада съпруга Ефи Грей, която станала по-късно жена на прерафаелита Джон Еверет, искала да прекрати своя брак, който я гнетял поради липсата на физически отношения. Според разпространената версия Ръскин отказал да изпълнява съпружеския си дълг, след като видял Ефи гола в нощта след сватбата. Той, казват, бил поразен от несъответствието на нейното тяло с онзи идеал за женска красота, който бил свикнал да вижда върху платната на класиците и в произведенията на античните скулптори. С други думи, Ръскин изобщо не очаквал да види окосмяване по половите органи на Ефи. Нали гръцките и римските статуи изобразявали богините без срамното окосмяване. Това обаче е само една от теориите защо писателят и художникът никога не консумирал съюза.

Ефи Грей

Получаването на някакви смислени отговори от викторианските лекари било невъзможно поради една проста причина: повечето от тях смятали, че жените не изпитват по природа нужда от задоволяване на сексуални "пориви". Женската сексуалност се отричала от официалната наука. Това, разбира се, не означавало, че викторианските жени не се наслаждавали на интимния живот в брака, просто на никого не му хрумвало да събира и систематизира доказателства.

Забраненият плод е сладък

Еротичните играчки съществували от незапомнени времена, но през Викторианската епоха тяхното производство достигнало ново равнище. Подобни устройства се използвали повече за медицински цели. Във всеки случай, лекарите, които отричали възможността жената да получава сексуално удоволствие, ги намирали за полезни и ги предписвали на дамите с диагноза "истерия".

Секс-играчка от Викторианската епоха

Набрала популярност порнографията, както литературната, така и фотографската. Несъществуващата днес улица „Холиуел“ в Лондон придобила през викторианската епоха широка известност като "порнографската улица". Към 1834 година на нея се намирали повече от 50 книжарници, където можело да се купи съответната продукция. Посетителите се отбивали в малките порнографски магазинчета в търсене на литература и картички с откровени изображения. При това сред любопитните имало както мъже, така и жени. По-късно, през 1857 г., властите се опитали да забранят продажбата на порнографска продукция чрез закон за публикуването на неприлични изображения, но това довело само до появата на черен порнографски пазар.

Двойни стандарти и порочни връзки

В отношението на викторианците към секса имало много лицемерие и двойни стандарти. Това, което се смятало за напълно неприемливо и невъзможно за жените (изневяра, връзки преди брака), се допускало, когато ставало въпрос за мъжете. Така например, съпругът можел да разчита на незабавно получаване на развод, ако успеел да уличи жена си в невярност, но в противоположната ситуация за получаване на развод от съпругата се изискваше да докаже, че мъжът е виновен и за други проивнения. Фактът на мъжката изневяра не се смятал за достатъчно основание за прекратяване на брака. Към посещението на бордеи от неженени мъже се гледало през пръсти. Момиче, позволило си волности преди брака, едва ли можело да разчита изобщо на брак.

Девойка във вана

Репутацията на един мъж можела да бъде унищожена само от едно нещо — хомосексуална връзка. В такъв случай той би бил подведен вероятно под наказателна отговорност. Смъртното наказание за содомия било отменено през 1861 г., но не можело да се разчита на снизходителност от обществеността в случай на разкриване на подобно деяние.

Отношението към проституцията също варирало в зависимост от "равнището". Така например да имаш любовници и куртизанки, докато имаш съпруга, не се считало за нещо скандално. В същото време евтините бордеи, които се посещавали главно от работническата класа, се смятали за разсадник на неморалност. Имало и по-скъпи публични домове — за средната класа, която се гнусяла от заведенията на по-ниско ниво, но не можела да си позволи издръжката на любовница. В тези бордеи се обръщало по-голямо внимание както на здравето на момичетата, така и на състоянието на посетителите, така че шансовете да се хване лоша болест били по-малки.

Практически всички публични домове предлагали на клиентите си най-разнообразно меню, една от точките на което били съвсем младите момичета. Скандал избухнал през 1885 г., когато лондонският журналист Уилям Стед „купил“ в рамките на разработван от него разобличаващ материал 13-годишно момиче от майка му, уж за да го продаде на клиент. Към този момент Камарата на лордовете отхвърляла вече три пъти поправка в закона за възрастта на сексуалното съгласие, но след гръмката статия, която предизвикала възмущението на обществеността, все пак се съгласила да я повиши от 13 на 16 години.

Сексът във викторианската Англия е тема, обрасла с огромно количество недомлъвки и митове. Показното пуританство и откровеният разврат съществували рамо до рамо. При това оставало място и за здрави сексуални отношения, за които обаче като че ли било неуместно да се говори. Следващата епоха и събитията от първата четвърт на 20-ти век донесли много повече свобода и осъзнаване в интимния живот на британците.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИКА / БЪРТРАМ БРОКХАУЗ 3 Apr 7:00 PM (14 days ago)

Бъртрам Брокхауз (Bertram Brockhouse)

15 юли 1918 г. - 13 октомври 2003 г.

Физика (заедно с Клифърд Шъл)

(За разработването на неутронната спектроскопия.)

Бъртрам Невил Брокхауз (Bertram Neville Brockhouse) е канадски физик, удостоен с Нобелова награда за физика през 1994 година заедно с американския физик Клифърд Шъл (Clifford Shull).

Ранен живот и образование

Брокхауз е роден на 15 юли 1918 година в Летбридж, провинция Алберта, Канада. Израства в семейство на фермери и преминава през семейни финансови трудности поради Голямата депресия. Въпреки тези препятствия проявява забележителен интерес и способности към физиката и математиката. Завършва висшето си образование по физика в Университета на Британска Колумбия (1947 г.) и получава докторска степен от Университета на Торонто (1950 г.).

Кариера и научна работа

През по-голямата част от професионалния си живот, от 1950 до 1962 година, Брокхауз работи в лабораториите на Chalk River (Atomic Energy of Canada), където започва да развива иновативните си експериментални методи. Впоследствие става професор по физика в Университета Макмастър (McMaster University) в Хамилтън, Онтарио, където активно преподава и продължава изследванията си до пенсионирането си през 1984 година.

Научни постижения и Нобелова награда

Основната причина за отличаването на Брокхауз с Нобеловата награда през 1994 година е пионерската му работа върху техниката на нееластичното неутронно разсейване („inelastic neutron scattering“). Докато Шъл получава наградата за разработване на метода на еластичното разсейване, Брокхауз създава т.нар. "триосен спектрометър" ("triple-axis spectrometer").

Тази техника позволява експериментално измерване на промяната в енергията и импулса на неутроните, когато те взаимодействат с атомите в материалите. По този начин учените за първи път могат да наблюдават директно динамичното поведение на атомите и молекулите — движението, вибрациите и свойствата на материалите на много фундаментално ниво.

Значение на изследванията му

Методът на Брокхауз оказва дълбоко влияние в областта на физиката на твърдото тяло и на материалните науки. Благодарение на неговото откритие става възможно изучаването на феномени като фонони (кванти на звуковите вълни и топлинни вибрации в кристалните решетки), магнонни възбуждания, дисперсия на вибрационните вълни и други фундаментални процеси. Изследванията му имат съществен принос за развитието на съвременни технологии в области като свръхпроводимостта, полупроводниковите материали и нанотехнологиите.

Награди и отличия

Освен най-престижната научна награда — Нобеловата награда за физика (1994 г.), Брокхауз получава редица международни и канадски почести и награди. Сред тях са:

♦ Медалът Henry Marshall Tory (Кралското канадско научно дружество, 1962 г.)

♦ Медалът Oliver E. Buckley (Американско физическо дружество, 1962 г.)

♦ Ордена на Канада (Order of Canada) – най-високото държавно отличие в Канада.

Лична информация

Бъртрам Брокхауз постига високи научни успехи и същевременно е познат като скромен човек, посветил живота си на науката и преподаването. Колегите и студентите му го помнят като вдъхновяващ учен и учител, който съчетава знанието с човешка топлина и почтеност.

Умира на 13 октомври 2003 година в град Хамилтън, провинция Онтарио, Канада.

Наследство и приложения

Днес методът на Брокхауз продължава да намира широко приложение в научния свят, използвайки се в авторитетни изследователски институти и центрове по целия свят. Триосната спектроскопия на неутрони е незаменима при изучаването на материали като високотемпературни свръхпроводници, керамики, композитни материали и биомолекули.

Наследството на Брокхауз е от ключово значение както за фундаменталната физика, така и за приложните аспекти на науката за материалите. Неговият метод отваря вратите за нови открития и иновации, които оформят света, в който живеем днес.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.5

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / ЕРЕМИЯ 2 Apr 7:45 PM (14 days ago)

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

ЕРЕМИЯ

Да погледнем към третия пророк, действал преди Вавилонския плен, който, подобно на Исая преди него, бил пророк в Южното царство и чието служене продължило около 40 години. Книгата на пророк Еремия започва с указание, че Еремия бил свещеник от град Анатот, на няколко мили северно от Йерусалим, "към когото беше словото на Господ в дните на юдовия цар Йосия, сина на Амон, в тринадесетата година от царуването му" (1:2). След това се казва, че той осъществявал своята дейност по време на управлението на Йоаким и до единадесетата година от управлението на последния цар на Юдея, Седекия: "до отвеждането в плен на Ерусалим в петия месец". С други думи, пророчествата на Еремия могат да се датират веднага към десетилетията преди разрушаването на Йерусалим от вавилонската армия през 586 г. пр. н. е. и към последвалите от това събития.

Според мнението на автора на историческите книги, това били времена на значителни възходи и неуспехи за Юдея. Водят се спорове дали Еремия е започнал своята пророческа дейност през 627 г. пр. н. е. (тринадесетата година от управлението на Йосия), или това е годината на неговото раждане. Според Книгата на пророк Еремия (1:4-5), той е бил "избран" за пророк още в утробата на майка си. Но каквато и гледна точка да изберем, неговото време било многообещаващо. Точно няколко години по-късно Йосия започнал да реформира религиозния живот, което толкова очаровало автора на историческите книги, че Йосия заслужил възхвала като най-великия цар след времето на Давид. Когато четем четвъртата книга „Царе“, може да останем с усещането, че Господ е на страната на Йосия, след като имаме предвид неговата дълбока всеотдайност и преданост на идеята за унищожаване на всички запазили се жертвеници и олтари и неговите призиви за поклонение само на Яхве. Но историята не позволила животът на Йосия да задвърши щастливо. Съдбата пожелала през 609 г. пр. н. е. Йосия да излезе срещу египетския фараон, който се движел със своята армия на север, и тово джмилж до печален за него резултат. В последвалото сражение, битката при Мегидо, Йосия срещнал своята преждевременна кончина. На Юдея ѝ оставали 33 години живот. Вавилон бил във възход и представлявал явна и сериозна заплаха.

Годината, която Еремия отбелязва като начало на своето служене (627 г. пр. н. е.), е също година на смъртта на цар Ашурбанипал. И за Асирия положението тръгнало надолу 15 години по-късно, през 612 г. пр. н. е., когато столичният град Ниневия паднал в ръцете на вавилонците. Седем години по-късно била решителната битка при Каркемиш, в която вавилонците разгромили остатъците от асирийската армия и египтяните, за да получат контрол над Плодородния полумесец. Както виждаме, първият сериозен сблъсък се случил през 597 г. Царят на Юдея, Йоаким, решил да не плаща вече данък на вавилонците. Той умрял преди да последват наказателните мерки, но неговият наследник, Йехония, бил нападнат, пленен и отведен във Вавилон. Второ противопоставяне се случило при неговия наследник Седекия и именно тогава вавилонският цар Навуходоносор нападнал с пълна сила, разрушил стените на Йерусалим, изгорил Храма и отвел хората (поне лидерите и аристокрацията, а вероятно и голям брой други) обратно във вавилонски плен.

Описва се как Еремия пророкувал в тези трагични и изпълнени с ужас времена. Както може да се очаква, неговите пророчества са също изпълнени със страх и не са весели. Той казва, че юдеите са обречени, че Бог ще ги съди за тяхното неверие, че те всъщност трябва да се предадат на вавилонците, иначе ще бъдат убити, но в крайна сметка Бог ще възстанови Своя народ. Подобна гледна точка била непопулярна и Еремия получил своето, като заел място сред враговете на юдеите и бил преследван за разпространяване на лоши настроения. Повече от на всеки друг пророк, сърцето на Еремия било ранявано от собствените му послания и той ги съобщавал с голям страх. Понякога го наричат "плачещия пророк". Имало е за какво да пролива горчиви сълзи.

Пророчества на Еремия

За разлика от другите пророчески съчинения, които разгледахме до тук, Книгата на пророк Еремия съдържа ясни отделни раздели. Като главни нейни части могат да се отбележат следните:

♦ пророчества срещу Юдея и Йерусалим (гл. 1–26);

♦ прозаични откъси за самия Йеремия (гл. 26–29; 32; 34–35. Трябва да отбележим, че, както при повечето пророци, проповедите на Еремия се представят обикновено в стихове;

♦ пророчества срещу други народи (гл. 46–51);

♦ последната глава: взета от историческите книги (гл. 52; вж. четвърта книга „Царе“, 24–25).

Древният Близък Изток по време на разделеното царство

Глава 1 - програмна

Много от темите, които Еремия засяга в своите пророчества, са накратко изложени в самото начало, в посланието, съдържащо се в главата, с която започва книгата.

♦ Господ призовава пророка за служене (1: 4–5). Разказва ни се, че Еремия бил определен от Бога за „пророк на народите" преди да се роди: „Преди да те образувам в утробата". Възниква не само чувство за предопределеност, но и за неизбежност на съдбата. Еремия не може да откаже да носи своето послание. Той няма власт над това. То е причината да се появи на света.

♦ Съпротивата на Йеремия (1: 6). Въпреки това Еремия се опитва да се измъкне от божествения капан, проявявайки нежелание да предаде посланието, което Господ му е дал. Подобно на други пророци, например на Мойсей, Еремия твърди, че не може да говори правилно, защото е „още дете".

♦ Разпореждането, уверението и доверието на Господ (1: 7–10). Все пак в Библията Бог не приема откази: „Не казвай: дете съм. - защото при всички, при които те изпратя, ще отидеш и всичко, което ти заповядвам, ще кажеш". Но Господ го уверява, че няма нужда да се страхува от тези, които ще стоят на пътя му: „Защото аз съм с тебе, за да те избавям". След това действието може да напомни за случилото се с Исая в глава 6 (когато серафим доближава нажежен въглен до устните на пророка): Бог докосва устните на Еремия и му казва, че е вложил Своите думи в устата му.

♦ Зловещо послание (1: 11–16). Йеремия вижда "кипящ котел и лицето му е на север" (посоката от Вавилония към Юдея), и Господ му казва: "От север ще избухне злото върху всички жители на земята". Йерусалим ще бъде нападнат, заедно с другите градове на Юдея. "И ще произнеса присъдите Си над тях заради цялата им злина, че Ме оставиха и кадиха на чужди богове, и се поклониха на делата на ръцете си". Народът на Юдея се е покланял на други богове и сега трябва да понесе наказание.

♦ Враждебно приемане (1: 17–19). Еремия трябва да проповядва срещу целия народ на Юдея: неговите царе, князе, свещеници и самия народ. И неговите слушатели няма да бъдат доволни: "Те ще воюват против тебе, но няма да ти надвият, защото Аз съм с теб, казва Господ, за да те избавям".

Някои ключови теми

По-долу са изброени ключовите теми в пророчествата на Йеремия.

1. Народът на Юдея е невярващ. Народът на Юдея е избран от Господа, но хората са Го напуснали. Той ги е довел в Обетованата земя, но те я осквернили. Чрез Еремия Господ изразява своето удивление. Юдеите са постъпили така, както не е постъпвал нито един народ на земята – отхвърлили са своя спасител: "Сменил ли е някой народ боговете си, при все че не са богове? А Моят народ е разменил славата си за безполезното! Ужасете се, небеса, поради това! Настръхнете, съвсем замръзнете от ужас, заявява Господ. Защото две злини стори Моят народ: остави Мен, извора на живите води, за да си изсече щерни, разпукнати щерни, които не държат вода" (2: 11-13). "Защото Моят народ е безумен, не Ме познава; глупави синове са и нямат разум. Мъдри са да вършат зло, но да вършат добро не умеят" (4: 22).

2. В резултат от това те ще бъдат унищожени от нашествието на друг народ. "Ето, Аз ще доведа върху вас народ отдалеч, доме израилев, заявява Господ. Народ силен е той, народ старовременен, народ чийто език не знаеш и не разбираш какво говори. Колчанът му е като гроб отворен; те всички са силни мъже. И ще пояде жетвата ти и хляба ти, ще поядат синовете ти и дъщерите ти; ще пояде стадата ти от дребен и едър добитък; ще пояде лозята ти и смокините ти; ще разбият с меч укрепените ти градове, на които разчиташ" (5: 15-17; виж също например: 29: 16-19).

3. Тъй като предстоящото унищожение от ръцете на вавилонците е несъмнено, единствената надежда за спасение е да се предадат на вавилонците без бой. Всеки, който се съпротивлява, ще бъде погубен от меч, глад или болест. Тези, които се предадат, поне ще спасят живота си (21: 9–10, 27: 17). Също и тези, които са били взети вече в плен и отведени във Вавилон (по време на първото преселение през 597 г. пр. н. е.), трябва да устроят живота си там, да построят домове, да създадат семейства и да се грижат за „мира на града, където ви отведох в плен", и да се молят „за него на Господа, понеже в неговия мир ще имате и вие мир" (29: 4–7).

4. Святостта на Храма в Йерусалим няма да бъде достатъчна, за да предотврати бедствието (гл. 7). В Древния Израел някои вярвали, че щом Храмът е мястото, където Господ пребивава на земята (интронизиран в ковчега на Завета в светая светих), Храмът и Йерусалим ще бъдат абсолютно непоклатими, Господ никога няма да допусне да бъдат завладени. Еремия съобщава обратното: „Не разчитайте на лъжливи думи, да казвате: Храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен" (7: 4). А защо не си струва да се прави това? Защото ако народът на Юдея постъпва както трябва и се грижи за бедните и угнетените, и почита само Яхве, Той наистина ще пребивава там. Но ако юдеите са нарушили указанията на Господа и са се покланяли на други богове, „и идвате после да стоите пред Мен в този дом, който се нарича с Моето Име, и да казвате: Отървахме се! - за да вършите всички тези гнусотии" (7: 10), тогава полза от това място няма да има. После Бог пита с думи, които са цитирани от друг известен пророк, живял шест века по-късно (Иисус от Назарет): „Този дом, който се нарича с Моето Име, разбойнически вертеп ли стана в очите ви? И ето, Аз сам видях това, казва Господ" (7: 11). Бог посочва, че Неговият свещен олтар е бил унищожен преди, когато народът бил непокорен. Сам по себе си Храмът няма да даде на народа никаква защита. Ако хората нямат сили да тръгнат по пътя на покаянието, Храмът и те самите ще бъдат унищожени.

5. Но в крайна сметка Господ ще се смили и ще възроди Своя народ. Изследователите са си задавали въпроса дали тези пасажи произхождат от Еремия или са били добавени по-късно (като думите на утешение в края на Книгата на пророк Амос). Но в случая с Книгата на пророк Еремия в тях ясно се чува надежда за бъдещето: "Защото, ето, идват дни, казва Господ, когато ще върна от плен народа Си Израил и Юда, казва Господ, и ще ги върна в земята, която дадох на бащите им да я притежават." (30: 3). "Пак ще те съградя и ще бъдеш съградена, девице израилева. Пак ще се украсиш с тимпанчетата си и ще излизаш в хорото на веселящите се" (31: 4).

6. По-специално, в един от най-значимите пасажи на цялата книга, Господ не просто ще възстанови стария Завет със Своя народ, Той ще сключи с него Нов Завет, който ще бъде дори по-добър от сключения с Мойсей. Предишният Завет изисквал народът да се подчинява на указанията, предадени от Мойсей. Новият Завет ще навлезе толкова основно в природата на хората, че те ще изпълняват по естествен начин указанията на Господа: "Но ето заветът, който ще сключа с израилевия дом след онези дни, заявява Господ, ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша на сърцата им; и ще им бъда Бог и те ще Ми бъдат народ. И няма вече да учат всеки ближния си и всеки брат си и да казват: Познайте Господа! – защото всички ще Ме познават... Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече." (31: 33-34).

Въпреки преобладаващото чувство за наближаващо наказание и унищожение, все още в края има проблясък на надежда.

Еремия преподава нагледни уроци

Йеремия предава своето послание не само чрез внушаващи ужас (и понякога даващи надежда) предсказания, но и предприема действия, свързани с неговия пророчески дар, които трябва да покажат важността на неговото послание. Така в глава 18 той е изпратен да наблюдава един грънчар, който прави глинен съд. Когато съдът не излиза такъв, какъвто го е замислил грънчарят, той го разваля и започва отначало. Бог казва на Еремия, че Господ е грънчарят, а народът на Юдея – глината. Щом хората не се получават такива, каквито Той иска да ги види, те трябва да бъдат унищожени и Той ще започне отначало.

В глава 19 на Еремия е казано да вземе в ръцете си глинена стомна и да я счупи на парчета пред всички, за да покаже как ще бъде разгромен Йерусалим, защото е оставил Господа. Това Еремия описва живописно: „И ще направя този град за смайване и подсвиркване; всеки, който минава през него, ще се смае и ще подсвирне заради всичките му язви. И ще ги направя да ядат месата на синовете си и месата на дъщерите си и ще ядат един на друг месата си при обсадата и при притеснението, с което ще ги притеснят враговете им и онези, които търсят да отнемат живота им" (19: 8–9).

В глава 27 на Йеремия са дадени указания да сложи хомот на шията си и да възвести, че всеки човек и всеки народ, който откаже да приеме игото на вавилонския цар, ще загине от меч, глад и болест. Народите на Изтока трябва да се предадат на превъзхождащата ги мощ на Вавилон, защото безусловно ще бъдат подчинени.

Личността на Еремия

Повече от всеки друг измежду известните пророци Еремия приема своето послание близко до сърцето си и чувства съкрушителна болка от това, което Господ го кара да извести. Не по своя воля започна да предрича скорошна катастрофа. Той мрази своето послание, но няма друг избор, освен да го предаде. С болка пише по-рано в своята книга: „Сърцето ми! Сърцето ми! Боли ме в дълбините на сърцето ми; сърцето ми се вълнува в мен. Не мога да мълча, защото си чула, душо моя, глас на тръба, боен вик. Гибел върху гибел се прогласява, защото се опустошава цялата земя. Внезапно шатрите ми бяха разрушени, в миг - завесите ми." (4: 19–20).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Нападките на пророците срещу израил и неговите лидери

Както вече видяхме неведнъж при класическите пророци, които разгледахме, и както ще видим при тези, които тепърва ще разглеждаме, "представителите на Бога" предават с готовност сурови послания, пълни с порицание, насочено срещу народите на Израил и Юдея, срещу техните водачи и техните столици, особено Йерусалим. Според пророците, водачите им са подвели хората, отклонявайки ги от истинското поклонение на Бога; народът е последвал с готовност своите водачи; и Господ скоро бил принуден да отговори с унищожаване на свещените градове и всички онези, които Му се противопоставят, включително царе, пророци и свещеници, които, както се предполага, би трябвало да бъдат пазители на истината.

Значимостта на този мотив не трябва да се надценява, не на последно място заради това, което ще разберем по-късно, когато навлезем по-нататък в историята на Юдея през времето на Новия Завет. Много читатели, запознавайки се с критиката срещу книжниците и фарисеите от страна на Исус (например: Мат., 23), я смятат за ненужно сурова. Други мислят, че никой юдей, който е привърженик на традициите на предците и на своя народ, не може да говори подобни неща и следователно представят Исус като остро критикуващ "антиюдей".

Но нито една от тези гледни точки не е близка до истината. Религията на Израил има много дълга (и славна) традиция на вътрешна критика, включително при пророците, които възвестяват, че народът и неговите водачи са се отклонили от правия път и че затова Господ ще ги съди строго. Исус мисли точно по същия начин. Той явно се опира на традицията на пророците, която към момента на неговия живот е вече на 800 години, и не е "антиюдей" повече, отколкото са Амос, Исая или Еремия.

Нещо повече, пророкът предполага, че болката се усеща от самия Господ заради това, което предстои. Той, пророкът, споделя отчаянието на Бога. Но за разлика от Господа Ееремия е подложен на физическа разправа от онези, които не искат да слушат това, което той е принуден да говори. От прозаичния разказ за Еремия в глава 20 научаваме за един от враговете му, Пасхор, свещеник и надзирател в Йерусалимския храм, който удря Еремия и го оковава. В глава 38 враговете му не могат вече да понасят неговите проповеди: хвърлят го в яма и той затъва в тинята.

И болката, която Еремия чувства, и лошото отношение, което търпи, са реални, и Еремия се оплаква непрестанно от тях на Господа (гл. 11-20). Има редица пасажи, които са известни като шестте "изповеди" или "плачове" на Еремия. Във всеки от тях той призовава Бога, разказва Му какво говорят враговете му за него, обявява себе си за невинен, защото не е направил нищо, за да заслужи такива страдания, и моли Бога за отмъщение (Й: 18-23, 12: 1-6, 15: 10-21, 17: 14-18, 18: 18-23, 20: 7-18). Гневът му е най-забележим в този вик за отмъщение: "И Ти, Господи, знаеш целия им план против мене, да ме умъртвят. Не прощавай беззаконието им и не изличавай греха им пред Себе Си! Нека бъдат повалени пред Тебе; застани срещу тях във времето на гнева Си." (18: 23).

Но жалбите му не са насочени само към неговите човешки преследвачи. Той роптае и срещу самия Бог за това, че най-вече Той го е накарал да носи подобна вест, което се вижда най-ярко в последния плач: "Господи, Ти ме примами и аз се примамих; Ти ме хвана здраво и надви. Станах за присмех цял ден, всички ми се подиграват. Защото, щом говоря, крещя, викам: Насилие и разрушение! Защото словото на Господа ми стана позор и присмех цял ден. Но кажа ли: Няма да споменавам за Него и няма да говоря вече в Негово Име, и става в сърцето ми като горящ огън, затворен в костите ми; изтощавам се да задържам словото и не мога." (20: 7-9).

Плачът завършва по подобие на книгата „Йов“ (за която ще говорим в глава 8): Еремия проклина деня, в който се е родил, терзае го мисъл никога да не е виждал слънчевата светлина.

Книгата на пророк Еремия е силно написано послание, изпълнено с отчаяние, страх, гняв и мрак. Пророкът чувства, че няма друг избор, освен да предаде своето послание. В края ще има спасение за избрания от Господа народ. Но преди това ще трябва да преживее страшни, неизразими страдания и Еремия би предпочел по-скоро да умре или изобщо да не се е раждал, отколкото да съобщава подобна вест.

Разгледахме еднакво подробно трима от най-важните пророци, проповядващи преди пленничеството, и сега можем да продължим нататък, за да разгледаме (по-накратко) останалите шестима. Всеки от тях влиза в Книгата на Дванадесетте в Танах и в числото на Малките пророци в Английската Библия.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XIII 1 Apr 7:00 PM (16 days ago)

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XIII.

Засилване организационната работа. Първите селски чети. Геройската смърт на войводата Москов и на Колю Вишенски.

Като пристигнали войводите Папанчев и Никола Андреев, Чакаларов беше заминал с четата на Митре Влашето за Нестрамско да уреди организационните работи, понеже там още не беше както трябва проникнала организацията. Аз останах в Дъмбени и Смърдеш.

Понеже в Нестрам бяха се изопачили селяните от Иванчовата афера, не приеха добре Чакаларова.

Сам даскалът Паскал Павлов, бивши секретар на селския комитет, не искал да се срещне с Чакаларова. Разсърден, Чакаларов денем тръгва по селото с четата за да улови учителя. Турци поляци в селото го виждат. Момчетата хващат поляка турчин, вързали го и отиват при учителя. Този плакал, молил се. Чакаларов го простил, смъмрил го и го оставил. Наближила потеря. Чакаларов уж задигнал няколко души в планината, да се каже, че харамии били, а не комити. Аскерът не ги преследвал, но около 12 души от Нестрам бидоха хвърлени в затвора в Корча. Чакаларов премина в Костенарията, където пръв постави основи на комитета. Тук в Костенория владееше гръкоманство, нямаше екзархисти. Простотия голяма. Повечето са воденичари. С големи мъчнотии можа да си пробие път тук идеята на организацията. Тук всичките пъдари бяха турци. Без тях нищо не е ставало. Затова при всяко покръщаване имало голям страх да не узнаят пъдарите. Чакаларов сетне се върна, а Митре успя да убие най-върлия поляк, Мехмед в с. Жужелци. Другите поляци се стреснаха и селяните почувствуваха силата на комитета.

Пушките, които бяха донесени от Гърция, — ония заровените както и отново купените, се раздаваха по селата срещу тези пари, които Павел беше събрал за оръжие и беше ги изразходвал за други нужди. Само 28 пушки се продадоха по 210 гроша и парите отидоха в касата на комитета. Останахме да дължим на хората по некои села и едвам сетне, през въстанието, се отплатихме било с пари, било с пушки, а на некои и сега дължим.

От Касъмовите синове с пратена разписка получихме 100 лири за Великден 1902 година. Пратихме Циле Кономладски, председател на управит. тяло в Кономлади. Синовете на Касъма имаха имоти в Брезница (една воденица, кула), та се бояха да не би да ги подпалим.

Москов замина за Пополе и там се срещна за първ път с проводения войвода Никола Андреев, а пък аз в Смърдешката планина с Георги Папанчев.

Споменатият нов войвода Никола Андреев е родом от Мокрени, Костурско. Учил се е с мене до трети клас, после дошел в България, във Варна, писарувал, станал журналист, едно време агент на македонския комитет по Сарафово време във Варна, сетне от немане що да прави постъпил във войската, обидил началството та щял да бъде в дисциплинарната рота, прикривал се в София. Тъкмо в туй време Делчев и Поп Трайков търсили сгодни лица за войводи и го провождат при нас в Костурско, както се каза.

Москов в Пополе, за да може Никола Мокренски да се поупражни в работата, разделя четата на две и едната част дава под началството на Никола, на когото за помощник бе даден Хр. Силянов. Той беше дошел на отдих от Леринско заедно с останки от Марковата и своята чета, която водеше Дедо Андре.

Беха се разпределили тъй, че едната половина с Кольо Мокренски и Силянов влизаха вътре в селата и агитираха, а пък Дедо Андре стоеше с другата половина на четата вън от селото, за да удари отвън в случай на опасност. Така сетне до въстанието все тъй се практикуваше, освен в голям студ и при много проливни дъждове, преголяма умора, или когато две села са много наблизо, едната чета влизаше в едното село, а другата в друго, та в случай на нужда лесно можеха да си дойдат на помощ.

Москов остави четата и дойде при мене в Дреновени, където тъкмяхме да сформируваме нова чета, за да я води Папанчев. Понеже това изведнъж не можеше да стане, походихме няколко дена пет души, докато се срещнахме с Чакаларова.

Аз бях ходил на 20 юний в Битоля, преоблечен в селски дрехи, където се срещнах с Лозанчев, за да питам какво поведение да държим в Костурско, ако Леринската афера - след Пътеле мине и в Костурско, да бягаме ли в горите, да се предаваме ли, или да се сражаваме и пр. Лозанчев беше на мнение, че селяните ще трябва да избягват в гората. Той каза, че те писали в Ц. Комитет за инструкции, за да си даде мнението, ще трябва ли да направим движение още това лято, или ще оставим всичко да пропадне. Такова тежко впечатление правеше Леринската афера, поради която до 300 пушки се предадоха. Лозанчев още каза, че на всеки случай още два месеца трябва да задържим положението и ми заръча да гледам да не отиват чужденците, сир. да не отиват хората на чужбина.

С тия мисли, че може би ще стане нужда да правим въстание, аз се вече бях завърнал от Битоля, и сега, при срещата на Чакаларов и Москов разменявахме мисли, какво да направим, и тогава пръв път се роди идеята да организираме въоръжените хора по селата и то по-отбраните от тях в селски чети - във всяко село по една с особен селски войвода, подчинен на управителното тяло. Тази идея първо я приложи Чакаларов във Вишени около 13 август; биде назначен за войвода на първата селска чета Спасо Гергевски, родом от същото село. Сетне вече тръгна това и по другите села. Първата задача на селските чети беше, да вземат инициатива да се притичат на помощ организирани, когато има нужда, като повличат подире си и другите въоръжени сили да извършват някои задачи, напр. премахване на някой турчин шпионин; наказание на някой селянин, който след много напомняне не си е купил пушка, макар че е в състояние да си купи и пр.

В туй време от Жупанища потеглихме по Кономладските села и в Кономлади. Тук заварихме учителя Геле от Търсье, че се крие в една къща с жена си и дъщеря си. Той още, докато беше Марко жив, отказваше на подирния да даде сметка за парите, които са му били дадени за купуване пушки. Затова Марко, като се беше научил, че Геле иска да бяга в Гърция, беше ни писал, да не го пропускаме. Ние сега, като го намерихме, хванахме го, рекохме да си послужим с него, за да се освободим от Коте. Но вместо туй той се сдружи с Коте. Това беше 2. август 1902 г.

Тогава четата на Чакаларова поверихме на Папанчева да я води като войвода. Московов искаше да иде в с. Вишени. На мръкване, когато предаването на четата на Папанчева се довърши, дойде писмо от Битоля със заповед Московов и аз да отидем и се срещнем със Силянова и др., за да се споразумеем върху някои мерки за Леринско и Костурско. Московов, раздразнен от едно писмо, побърза за Вишени, при всичко че ние го задържахме. Той се срещнал там с Кольо Вишенски и Типо, и вместо да останат в планината, те влизит в селото, гдето имаше до 30 души турци и гдето спахиите били там. Месечината греела, на влизане кучетата се разлаяли и турците ги забележили, без да знаят те, че са забележени. Сутринта неколко души хващат домакина Типо и му казали: „Ще идем у тебе да претърсим". Типо тръгнал до вратата и като не се решавал да отвори, турците убили Типо на прага. Москов и Кольо изгърмели из вътре, турците пратили за помощ в Костур. Москов твърдо се надявал, че ще им дойдат околните чети на помощ. Писмата им, дадени на поп Христо, били скъсани от тогова вместо да бъдат изпроводени. Аскерът пристига, заобикаля ги, запалват къщата. Москов и Кольо слезли долу, а пожарът продължавал; обхванал огънът и още други шест къщи. И къде два часа след обед, като видели, че ще изгорят живи, излезли на юруш; пръв Москов, когото раняват само в петата, влиза в една отворена врата и взел от там да стреля. Турците до мръкнало го чакали и когато искали да запалят и тая къща, Москов се самоубил. Бабичката го изнесла от къщата пред турците. Кольо Вишенски, когато излезъл на юруш, бил без пушка; едната ръка му била до дланта изгорена. Той изведнаж паднал убит. Москов беше успял да напише едно прощално писмо (види се през времето, докато турците са чакали на помощ аскера), което се пази у мене.

Турците убили през време на престрелката един старец, една млада невеста и един вол. Цялото село беше избягало. На Кольо му беха искарали очите, беха го дупчили с ками. Него го познаваха, той беше цял янкеседжия, хладнокръвен, много души беше отправил на оня свят като терорист. Москов е родом от Дъмбени, свърши гимназията в Битоля, добър ученик, единствен син на майка. Скромно се носеше; със селяните се отнасяше много любезно, непокварен бе от всяка страна, много здравомислещ, обичан от всички, самоотвержен. Москов загина на 3 август 1902 год.

В събота на 19. август над селото Ощима срещнахме четата на Коте, заобиколихме я и в осемчасово сражение убихме двама, един ранихме и двама се предадоха. Коте не беше с четата. Между предалите се беше и Никола Митрев, сетне войвода в Охридско.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 8) 31 Mar 7:00 PM (17 days ago)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 8

Действащите лица в глава 8 се намират

1. В барa на ресторант „Ормонд":

две барманки — бронзовокосата Лидия Дус и златокосата Майна Кенеди;

пиколото, нахален младеж, който им носи чай;

Саймън Дедалус, бащата на Стивън;

рецензентът на конни надбягвания Ленехан, който идва скоро, за да чака Бойлан;

Бойлан на път към Моли;

едрият Бен Долард и мършавият отец Каули, които се присъединяват към Саймън Дедалус до пианото;

господин Лидуел, адвокат, който ухажва госпожица Дус;

Том Кърнан, надут търговец на чай,

а също и двама неназовани джентълмени, които отпиват бира от халбите си,

и в заключение слепият акордьор, който се връща в края на главата за своя камертон.

2. В съседната зала на ресторанта — сервитьорът Пат ("плешивият глух Пат"), Блум и Ричи Гулдинг. Те чуват пеене в бара и Блум зърва за миг барманките.

През цялата глава се усеща приближаването на трима души, преди да се появят наистина в "Ормонд": Блум, Бойлан и слепият младеж, който се връща за камертона. Приближаващото се почукване на бастун по тротоара — неговият лайтмотив — се чува от средата на главата и почукванията се разнасят тук и там, зачестявайки с всяка страница — чук, чук, чук — и после още четири пъти. Саймън Дедалус забелязва върху пианото камертона на акордьора. Приближаването му се усеща, когато той стига до витрините на Дейли, и накрая: "Туп. Младежът влезе в самотното фоайе на „Ормонд"".

Що се отнася до Блум и Бойлан, ние чуваме не само тяхното появяване в "Ормонд", но и тяхното напускане. След като говори за коне с Ленехан, Бойлан наблюдава, отпивайки от гъстия сладък джин, как скромната мис Дус имитира ударите на часовник, пляскайки с жартиера си по бедрото си, след което той си тръгва нетърпеливо, за да отиде при Моли, но Ленехан го следва с разказ за Том Рошфорд. Докато посетителите в бара пият, а посетителите в ресторанта се хранят, Блум и авторът чуват как, подрънквайки, заминава двуколката на Бойлан; нейното движение по улица „Екълс“ е отбелязано със следните бележки: "Зън-зън двуколка дръзко издрънчава и бързо отминава" и "Двуколката горделиво препусна край пристаните, Блейзис, съвсем по негов вкус, се бе изтегнал върху гумите друс-друс" и "По „Бачълър Уок“ двуколката друсаше Блейзис Бойлан, поклащаше ергена, под слънцето, на жегата, лъскавата задница на кобилката подскачаше отпред, шибна я с камшик, друс-друс, заклатиха го колелата леко: него, изтегнал се върху топлата седалка, Бойлан, самото нетърпение и дързост пламенн" и "Край ананасовите шекерчета на Греъм Лемън, край слонската гутаперча на Елвъри издрънча двуколка". Движейки се по-бавно, отколкото във въображението на Блум, "покрай паметника на сър Джон Грей, на Хорацио еднорък Нелсън и на преподобния отец Тиоболд Матю, издрънча сега, както бе упоменато преди. Конски тръс и жега, затоплена седалка. Cloche. Sonnez la. Cloche. Sonnez la. Бавно нагоре по хълма кобилата дръпна, покрай Ротондата и площад „Рътланд“. Прекалено бавно се тътреше тя според Блейзис Бойлан, пламналия Бойлан, припряния Бойлан...“ След това „Двуколката дръзко издрънчава, по улица „Дорсет“ минава“ и ето: „Файтон под наем, номер триста двайсет и четири, кочияш Бартън Джеймс от номер едно Хармони авеню, Донибрук, в който седеше пътник, млад господин, модно облечен в костюм от шевиот, цвят индиго, ушит от Джордж Робърт Мизайъс, шивач и крояч, от номер пет Идън Кий, със сламена шапка, много модна, закупена от Джон Пластоу от номер едно улица „Грейт Брънсуик“, шапкар. Е? Това е двуколката, която задъхано дрънчи и друса. Покрай магазина на Длугач, покрай крещящите реклами на Агендат Нетаим изтопурка внушително галантната задница на кобилата“. Двуколката се наслагва върху потока на мислите на Блум, когато съчинява в ресторанта отговор до Марта: "Двуколка имаш ли?" - защото мислено Блум следва двуколката на Бойлан. Във възпаленото въображение на Блум, Бойлан е пристигнал и е започнал да се забавлява с Моли по-рано, отколкото това се случва в действителност. Когато Блум слуша музиката в бара и бърборенето на Ричи Гулдинг, мислите му са далече, и една от тях: " Косата ѝ вълнистонатежала, на талази пада, несресана, разрооо-шена" означава, че в изпреварващото събитията съзнание на Блум любовникът вече е разпуснал косите ѝ. Всъщност до този момент Бойлан е стигнал само до улица „Дорсет“. Накрая той пристига: "Двуколка джиг-джог, джиг-джог стоп. Наконтено със светлокафяви обувки, контето Бойлан със светлосините чорапи с лекота на земята подскочи. <...>

Един с пръст похлопа, друг чук-чук, с дудук потропа. Пол дьо Кок нахакано и гръмко чука със своя кок дьо кок“.

В бара звучат две песни. Забележителният певец Саймон Дедалус пее арията на Лионел "Всичко вече е загубено" от "Марта", опера от 1847 година на немския композитор Фридрих фон Флотов по италианско либрето. "Всичко вече е загубено" е в хармония с преживяванията на Блум. В залата на ресторанта, прилежаща към бара, Блум пише писмо на своята тайнствена кореспондентка Марта Клифорд — пише в същия игрив тон, който тя е задала, и поставя в плика чек за малка сума. След това Бен Долард изпълнява баладата "Подстриганото момче", която, ако се обърнем към текста ѝ, започва приблизително така:

Това беше в началото, в началото на пролетта,

когато небесата са изпълнени с птичи песни,

нотите се сливаха, отлитайки от клоните,

в Старата Ирландия свободен е напевът.

(Подстригани наричали ирландските бунтовници, които през 1798 година си бръснели главите в знак на съчувствие към Френската революция.)

Блум излиза от "Ормонд", преди да приключи пеенето, и се отправя към най-близката поща, а след това към кръчмата, където е уговорил среща с Мартин Кънингем и Джак Пауър. Стомахът му започва да къркори. "Газирана гадост, това сайдерът, пък и действа запичащо." На кея забелязва позната проститутка с черна сламена шапка и се отклонява от среща с нея. (През нощта тя за кратко ще надникне във "Файтонджийската бърлога".) Стомахът къркори Отново. "Трябва да е от сайдера, а нищо чудно и да е от бургундското", които е изпил на обяд. Тези къркорения са синхронизирани с разговора в бара, откъдето е излязъл, и накрая патриотичната беседа се слива с къркоренето в корема на Блум. Докато Блум разглежда във витрината на магазина на Лайънел Маркс портрета на ирландския патриот Робърт Емет, мъжете в бара започват да говорят за него и да пият за негово здраве; в този момент идва слепият младеж. Те цитират стихотворението на Джон Ингръм от 1843 година "В памет на падналите". "Като тебе граждани честни". Фразите, отбелязани с курсив, обрамчват вътрешните усложнения на Блум и са последните думи на Емет преди екзекуцията — тях Блум вижда под портрета: "Мореблум, мазноблум се сети сетните негови думи. Наум. Когато моето отечество заеме своето място сред.

Пръъъцц.

По-скоро е от бургунда.

Пфууу. Оооох. Пръъъ.

Нациите на света. Отзад май нии-кой няма. Тя отмина. Тогава и само тогава. Трамвай. Трам-трам-трам. Сега е моментът. Идва. Трам-рам-рам-ръм. Няма съмнение, бургундията е. Да. Едно, две. Нека моята епитафия бъде. Траааам. Написана. Свър.

Пръъъфъъърцц.

Ших.".

При целия си гений Джойс има болезнена склонност към отвратителното и това е в неговия дяволски вкус: да завърши глава, пълна с музика, патриотичен патос и душевни страдания, с пускане на газове, което свързва последните думи на Емет с удовлетвореното мърморене на Блум: "Приключих".

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО (1) 30 Mar 7:00 PM (18 days ago)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

Връщам се обаче към Льовенберг. От началото на нашите строеви занятия животът ми загуби всякакъв смисъл. Докато продължаваше войната, чувството за изпълнен дълг, истинското фронтово братство, доверието на моя взвод, преминаващо в любов, а последната година и мечтата за Литературния институт след войната - всичко това ме вдъхновяваше и радваше. Още през април написах писмо до директора на Литературния институт с молба да ме запознае с някого от студентите поети. През май получих писмо от Виктор Урин. Не без ирония той описваше своя живот и този в студентското общежитие и ми изпрати няколко свои стихотворения. Разменихме си няколко писма, уговорихме се за бъдеща среща в Москва. Но вместо да съм в Литературния институт, мъчех и дресирах своите войници. Приятелите ми изпращаха книги, но не можех нито да чета, нито да пиша, защото през деня имаше строева подготовка, вечер нямаше електричество, а гилзите ги бяхме изхвърлили.

И ето че в тъмнината, докато още не ми се спеше, пиехме някакви трофейни вина. А аз прекратих кореспонденцията със Саша, девойката от Казан. Очевидно при нея се беше появил някой. В отговор на последното ми послание до нея получих грубо, отвратително писмо със заплахи и обиди не от нея, а от някакъв полудял от ревност момък. Написах още едно писмо, отговорът беше още по-отвратителен, а Саша мълчеше.

Нещо в мене прегоря и сега мечтаех, тъгувайки, за непозната, но прекрасна московчанка. Имаше много момичета около нас, и наши, и немкини, но аз не исках да се похабявам и чаках нова истинска любов. И все пак се похабих.

Съблазни ме командирът на трети взвод от моята рота лейтенант Кайдриков.

– Ела с мене – каза той една вечер. – Вземи американска консерва, пакет цигари, ще поседим с едни момичета.

Аз прекарвах всичките си вечери като се напивах с приятели офицери, а той в една от съседните къщи беше организирал... какво? Тръгвам след него. Отваря се вратата на къщата, а там анфилада от стаи и половината от неговия взвод, от които половината – бивши мои войници, седят на дивани и легла, в кресла, просто на пода, а на коленете им – немски момичета, а на первазите още пет скучаещи. И ето че моят Кузмин се вдигна със своята приятелка от креслото, и... щом седнах, от перваза скача още една с дивна красавица, целува ме по устните и буквално ме пронизва с оценяващ поглед. Какво е това?

Дори не ми минаваше през ума, че е възможно подобно нещо. Бардак? Публичен дом на лейтенант Кайдриков?

А Кузмин:

– Тичам, лейтенанте, ще ти донеса възглавница, дюшек, одеяло.

А на мене ми се върти главата и съвсем изгубих ума и дума с тази немкиня. Прегръщам я, не зная нито една немска дума освен "Их либе зи", а руските думи също съм ги забравил всичките, че дори и това "Их либе зи" не мога да произнеса, защото да я желая – желая я, безумно я желая, но дали я обичам? Не, разбира се, не умея да лъжа.

А Кайдриков:

– Какво чакаш? Защо не я събличаш?

И всички войници ме гледат и се усмихват.

– А не може ли да отидем с нея в някоя друга стая?

А Кайдриков:

– Тук никой не се притеснява, но все пак – ето този килер.

И Кузмин носи спалните принадлежности.

Вдигнах я на ръце, тя се притиска към мене и ето ни вече на леглото, и тук вероятно допуснах голяма грешка.

Работата е там, че тези момичета не бяха проститутки. Очевидно са преживели ужасни трагедии, смъртта на родители, братя, сестри, годеници, крушение на илюзиите, изнасилени, без средства за препитание, доскорошни гимназистки, студентки с все още не напълно изгубени романтични представи за живота, с ужасяваща нужда да забравят за момент всичко в изкуствената бездна на ласките и нежността. А аз се втурнах като изтърван от верига, дърпайки дрехите ѝ, скъсах единия ѝ чорап, нахвърлих се върху нея, без дори да я съблека докрай, като явно ѝ причинявах болка с бързането си, дълго не свършвх, а тя не отвръща, на лицето ѝ горчива гримаса, която не забелязвам. Най-сетне свършвам и виждам с ужас сълзи от страдание в очите ѝ.

По някаква причина, както и преди, не изпитвам удовлетворение от тази близост. Трябват някакви думи, но аз не зная езика и казвам, задъхвайки се:

– Нихт гут, нихт гут?

Как разбира това "нихт гут", не зная.

Тя се облича стремително, изскача от килера, слиза по стълбите във вестибюла на къщата, притиска се към стената и изведнъж - ужасяващо трагично ридание, страшен истеричен пристъп. И мъка, мъка. Аз съм до нея, унизен съм и смазан и повтарям упорито това мое "нихт гут".

Цялата къща е разтревожена.

Притичва Кайдриков, и тя, ридаейки, се хвърля на гърдите му.

– Но какво правиш, защо? – казва ми Кайдриков, а аз съм объркан и ми се повдига от всичко това, от моята непохватност, от пошлостта и мерзостта на положението.

Защо? Вероятно войнишката весела грубост би ѝ била по-мила от моето интелектуално, изразено по идиотски начин съчувствие. Не зная. Това е втората германка в живота ми. Първата ме потресе със своята чистота, както у Пушкин – "на най-чистата прелест най-чист образец".

Беше преди пет месеца.

Назад в Източна Прусия, февруари 1945 година

Да, това беше преди пет месеца, когато нашите войски в Източна Прусия настигнаха цивилно население, евакуиращото се от Голдап, Инстербург и други градове, изоставяни от германската армия. На каруци и коли, пеша - старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно, по всички пътища и магистрали на страната отиваха на запад.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи и свързочници ги натиснаха и, за да освободят пътя, изтласкваха в канавките край шосето техните каруци с мебели, пътни чанти, куфари, коне, изблъскваха настрани старците и децата и, забравяйки за дълг и чест и за отстъпващите без бой германски подразделения, се нахвърлиха с хиляди върху жените и младите момичета.

Жени, майки и техните дъщери лежат вдясно и вляво от шосето и пред всяка от тях стои кикотеща се армада от мъже със свалени панталони.

Обливащите се с кръв и губещите съзнание дърпат настрани, децата, които се хвърлят да им помогнат, разстрелват. Кикот, ръмжене, смях, викове и стонове. А техните командири, техните майори и полковници стоят на шосето, някои се подсмиват, а други дирижират, не, по-скоро регулират. За да могат всичките им войници без изключение да участват в случващото се.

Не, това не е обща солидарност и изобщо не е отмъщение на проклетите окупатори, този адски смъртоносен групов секс.

А всепозволеност, безнаказаност, обезличаване и жестока логика на обезумяла тълпа.

Потресен, седях в кабината на камиона, моят шофьор Демидов чакаше на опашката, а аз си представях Картаген на Флобер и разбирах, че войната съвсем няма да оправдае всичко. Полковникът, този, който току-що дирижираше, не се сдържа и застава сам на опашката, а майорът стреля по свидетелите, изпадналите в истерия деца и старци.

– Свършвайте! По колите!

А отзад е вече следващото подразделение.

И отново спираме, и аз не мога да удържа моите свързочници, които също се нареждат вече на нови опашки. В гърлото ми се надига гадене.

До хоризонта се движим между планини от дрипи, преобърнати каруци, трупове на жени, старци и деца. Шосето се освобождава за движение. Мръква.

Отляво и отдясно немски фолварки. Получаваме заповед да се настаним за нощувка.

Това е част от щаба на нашата армия: командващият артилерията, противовъздушната отбрана, политотделът.

На мене и моят взвод за управление се пада фолварк на два километра от шосето.

Във всички стаи трупове на деца, старци, изнасилени и застреляни жени.

Толкова сме уморени, че без да им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме.

Сутринта включваме радиостанцията, свързваме се с фронта. Получаваме указание да прокараме свързочни линии. Предните части се бяха сблъскали най-накрая с германските корпуси и дивизии, заели отбрана.

Германците вече не отстъпват, умират, но не се предават. Във въздуха се появява тяхна авиация. Страхувам се да не сгреша, но ми се струва, че по жестокост, по безкомпромисност и по количество на загубите и от двете страни, тези боеве могат да се сравнят с боевете при Сталинград. Около нас и пред нас.

Не се отделям от телефоните. Получавам заповеди, издавам заповеди. Едва през деня се отваря време, за да изнесем навън труповете.

Не помня къде ги изнасяхме.

На двора?

В служебните пристройки? Не мога да си спомня къде, зная, че нито веднъж не сме погребвали.

Погребални команди като че ли имаше, но далече в тила.

И така, помагам да изнасяме труповете. Замирам до стената на къщата.

Пролет е, по земята се е показала първата зелена трева, ярко горещо слънце. Нашата къща е островърха, с ветропоказатели, в готически стил, покрита с червени керемиди, вероятно е на двеста години, дворът е павиран с каменни плочи, които са на петстотин години.

В Европа сме, в Европа!

Размечтах се и изведнъж през разтворените порти влизат две шестнадесетгодишни германски момичета. В очите им няма никакъв страх, а ужасно безпокойство.

Видяха ме, дотичаха и прекъсвайки се едно друго, се опитват да ми обяснят нещо на немски език. Макар че не знам езика, улавям думите "мутер", "фатер", "брудер".

Разбирам, че в обстановката на паническо бягство са изгубили някъде семейството си.

Ужасно ми е жал за тях, разбирам, че трябва да бягат от нашия щабен двор накъдето им видят очите, при това по-бързо и им казвам:

– Муттер, фатер, брудер – нихт! – и показвам с пръст към втората далечна порта – натам, значи. И ги побутвам.

Тук те ме разбират, тръгват си бързо, изчезват от полезрението ми, аз въздъхвам с облекчение – поне две момичета спасих, и тръгвам към втория етаж при моите телефони, но не минават и двадесет минути, когато от двора до мене достигат някакви викове, крясъци, смях, псувни.

Хвърлям се към прозореца.

На стъпалата на къщата стои майор А., двама сержанти са извили ръцете на същите две момичета и са ги навели ниско към земята, а отсреща – цялата щабна прислуга – шофьори, ординарци, писари, куриери.

– Николаев, Сидоров, Харитонов, Пименов... – командва майор А. – Вземете момичетата за ръцете и краката, полите и блузите долу! В две редици строй се! Коланите разкопчайте, панталоните и долните гащи свалете! Отдясно и отляво, по един, започвай!

А. командва, а по стълбите от къщата тичат и се нареждат в редици моите свързочници, моят взвод. И двете "спасени" от мене момичета лежат на древните каменни плочи, ръцете им са в клещи, устата им са запушени с кърпи, краката им са разтворени – те вече не се опитват да се измъкнат от ръцете на четиримата сержанти, а петият къса и разкъсва на парчета техните блузки, сутиени, поли и гащички.

Изтичаха от къщата моите телефонистки – смях и псувни.

А редиците не намаляват, едни се изкачват, други слизат, около мъченичките вече има локви кръв, а редиците, кикотът и псувните нямат край.

Момичетата вече са в безсъзнание, но оргията продължава.

Гордо опрял ръцете си на кръста, командва майор А. Но ето, изправя се последният и върху двата полутрупа се нахвърлят палачите сержанти.

Майор А. изважда от кобура си нагана и стреля в окървавените уста на мъченичките, а сержантите влачат обезобразените им тела в свинарника и гладните свине започват да им късат ушите, носовете, гърдите, и след няколко минути от тях остават само два черепа, кости и гръбначни прешлени.

Страшно ми е, отвратително.

Внезапно ми се повдига и започвам да повръщам.

Майор А. – боже, какъв подлец!

Не съм в състояние да работя, тичам от къщата навън, без да гледам пътя, вървя нанякъде, връщам се, не мога, трябва да надникна в свинарника.

Пред мене са налетите с кръв свински очи, а сред сламата и свинските изпражнения - два черепа, челюст, няколко прешлена, кости и две златни кръстчета – двете момичета, които "спасих".

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД 29 Mar 7:00 PM (19 days ago)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД

В края на XIX век Зигмунд (Сигизмунд Шломо) Фройд започнал да формулира вече своето фантазно учение. Неговата сила се състояла (преди всичко) в изключителната ласкателност на идеите на фройдизма за човечеството.

(Както виждаме, във фолклора на обикновения човек фройдистката терминология заема и днес доста почетно място.)

От Фройд хората не без удоволствие научили, че тяхното мислене има в основата си тайни порочни механизми, че се управлява от някакво всесилно "подсъзнание", както и от "силите на безсъзнателното". А още едно приятно откритие било, че всички тези загадъчни процеси се поддават на регулиране с помощта на т. нар. "психоанализа".

За пазара на парамедицинските услуги по онова време тази теория била най-подходяща стока.

Работата е там, че Европа се научила вече да "нервничи". Тя установила, че съществува "психика" и търсела достойно приложение за нея.

Първоначално на мода излезли припадъците и продължителните истерии. След това, с развитието на психиатрията, станал известен обширен списък с невротични депресии и публиката се научила бързо да страда от онези от тях, които свидетелствали за "фина душевна организация".

Разбира се, особено старателни били дамите. Но и сред мъжкото население малцина можели да си позволят "нервно здраве". Това се възприемало като предизвикателство към обществото, лош тон и пряко доказателство за примитивност на индивида.

Класическата психиатрия, разбира се, не била готова за епидемията от душевна изтънченост.

И точно тогава се появил доктор Сигизмунд Шломо с неговата „психоанализа".

Според една от версиите той оценил правилно „клиничния пейзаж" и неговите финансови потенциали. (Те наистина били великолепни.)

Нещо повече, умният и наблюдателен Сигизмунд знаел вече добре колко скучна и оскъдна е съдбата на физиолога академик, отдаден на своята „чиста" наука. Участта на обикновения „доктор" не била по-добра. Спокойното загниване в статута на квартален лекар не влизало по никакъв начин в плановете на Фройд.

Той не можел да не види как от всички страни се протягат портфейли и портмонета, предназначени за този, който би могъл да направи лечението на „душата" не по-малко вълнуващо от нейното притежаване.

Разбира се, Фройд откликнал на този зов. Той лесно превърнал академичния си багаж в суровина за многозначителни фантазии и забавно шарлатанство.

Но точно това било нужно на публиката. Изтощена от подигравките на материалистите над вечните ценности, тя изисквала от неврологията чувствителен привкус на нещо непостижимо. Фройд осигури този привкус и улучел „десетката".

Впрочем, всичко не било толкова линейно. Очарователното шарлатанство на психоанализата вероятно никога не би украсило скрижалите на медицинската история, ако не бил C₁₇ H₂₁ NO₄.

Разбира се, сега е трудно да разберем кой е бил в по-голяма степен автор на идеите за "подсъзнанието, безсъзнателното и психоанализата" – Фройд или този (общо взето) центнер кокаин, който, започвайки от 1883 година, доктор Зигмунд Шломо погълнал, инжектирал, втрил във всичките си лигавици, употребил назално, клизматично и дори под формата на капки за очи.

Човек, запознат с основите на физиологията на мозъка, трудно може да бъде заподозрян в измислянето на подобна фантазия като "подсъзнанието". А Фройд не просто познавал физиологията, а я познавал добре. И преди своя кокаинов период написал няколко доста добри статии, включително и за медицинската енциклопедия на Нотнагел. Така че, най-вероятно истинският създател на фройдизма все пак не е самият доктор, а C₁₇ H₂₁ NO₄.

(Впрочем, кокаинът, поради известни причини, не можел да заяви своето авторство и всичките лаври се паднали изключително на Зигмунд Фройд.)

Между другото, (ако се съди по всичко) именно постоянното кокаиново опиянение попречило на Фройд да забележи онова съществено откритие, което направил случайно през 1884 година. Изпитвайки върху себе си кокаина, изпратен му за изследвания от фабриката „Мерк“ в Дармщат, той изпробвал силната му настойка върху роговицата на очите си и открил способността на cocainum да парализира рецепторите, включително и болевите.

Малко по-късно откритието било присвоено от Карл Колер, който именно въз основа на неясната статия на Фройд в „Heitlersche Zentralblatt für Terapie" (където описва личните си усещания) въвежда в оперативната офталмология метода на кокаиновата анестезия на роговицата, с което започна "нова ера" в очната медицина.

Тази ситуация вбесила Фройд за дълго време и (по всяка вероятност) детонирала пълния му разрив с физиологията и медицината. Впрочем, той никога не забравил омагьосващата сила на научната терминология и продължил да жонглира с нея.

Нещо повече, заради търговската тежест на научните регалии, доктор Зигмунд Шломо е безуспешно номиниран единадесет пъти за Нобелова награда.

Но по същество цялото му учение (както по собствено признание на Фройд, така и по факт) няма връзка с научните познания, които притежава. Освен това, той нееднократно споменава, че "най-добрите си ученици е намерил сред немедиците" (Ф. Вителс "Фройд, неговата личност, учение и школа" 1925 г.).

Нобеловият лауреат Питър Медауар се изказва навремето за Фройд като за "грандиозната измама на XX век". Но Медауар, заслепен от академичното презрение, по всяка вероятност все пак сгрешил.

Няма нищо грандиозно в учението на Фройд. За съжаление, в него няма изобщо нищо, достойно за споменаване.

Фройд дълго време предизвиквал справедливо раздразнение сред биолози, физиолози и невролози, докато времето не го смъкнало "три етажа по-долу"от науката, сред масово-развлекателните дисциплини като езотериката, астрологията и психологията.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 7) 28 Mar 8:00 PM (19 days ago)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 7

Тя се състои от деветнадесет сцени.

Време: Три без пет минути.

Място: Дъблин.

Действащи лица: Петдесет, включително всичките наши познати; в момента, 16 юни около три часа следобед, те са заети с различни дейности.

Действие: Пътищата на персонажите се пресичат отново и отново в изключително сложен контрапункт — гигантско развитие на флоберовия контрапункт от сцената със селскостопанското изложение в романа "Мадам Бовари". Тук похватът е синхронизация. Тя започва с отец Конми, йезуит от църквата "Свети Ксаверий" на улица „Гарднър“, бодър и изящен свещеник, който съчетава приятно земното с отвъдното, и завършва с преминаването през града на вицекраля, управителя на Ирландия. Пътят на отец Конми е точно проследен: той благославя един еднокрак моряк, разговаря по пътя със срещнати енориаши, минава покрай погребалното бюро на О'Нийл, на моста „Нюкамън“ се качва на трамвай и слиза на спирка „Хаут“ в Малахайд, североизточно от Дъблин. Времето е прекрасно, предразполагащо към бодрост и изящество. Зачервен младеж се промъква на пътеката през пролука в живия плет, след него — девойка с увиснали полски маргаритки в ръката. Младежът, студент по медицина на име Винсент Линч, както узнаваме по-късно, повдига рязко своята шапка; момичето се покланя бързо и започва да отстранява старателно от полата си едно залепнало клонче (удивителен писател!). Отец Конми благословя тържествено и двамата.

Синхронизацията започва още от втората сцена. До моста „Нюкамън“ в кантората на гробаря О'Нийл неговият помощник Келъхър, който е организирал погребението на Дигнам, затваря счетоводната книга и разговаря със същия полицай, който преди няколко минути е поздравил преминаващия отец Конми. По това време отец Джон Конми е изминал разстоянието до моста и вече (синхронизация!) се качва на трамвая на моста „Нюкамън“ - за това се споменава между фразите, отнасящи се до Келъхър. Улавяте ли метода? Сега е три часа. Келъхър пуска беззвучна струя сламков сок, получен от сламката, която дъвче, докато изчислява сумата в счетоводната книга преди минута, когато отец Конми минава покрай него. И така, Келъхър пуска през зъбите си беззвучна струя и в същото време в друга част на града, на три мили северозападно (сцена 3), щедра бяла ръка (принадлежаща на Моли Блум) хвърля монета от прозореца на един еднокрак моряк, който по това време е стигнал до улица „Екълс“. Моли се гизди за срещата си с Блейзис Бойлан. И в същото време Джей Джей О’Молой е информиран, че Нед Ламбърт е в склада с един посетител, а за това посещение научаваме по-късно, в сцена 8.

Няма нито място, нито време да разглеждаме детайлите на синхронизиращия механизъм във всичките деветнадесет сцени на тази глава. Ще се съсредоточим върху най-ярките епизоди. В сцена 4 Кейти, Буди и Меги Дедалус, по-малките сестри на Стивън (той има общо четири сестри) се връщат от заложната къща с празни ръце, а отец Конми крачи по полята в Клонгоус и стърнището боде глезените му през тънките чорапи. Къде е смачканото корабче "Илия"? Намерете го. Що за служител звъни - дзън! - с камбанката? Служителят на вратата на аукционната зала на Дилън.

Около 3:15 проследяваме пътя на Блейзис Бойлан, който се впуска в малко пътуване към Моли Блум, до която ще стигне с файтон приблизително в 3:45 (по пътя ще спре в ресторант "Ормонд"). Но все още е около три часа и той изпраща подаръци на Моли от плодовия магазин на Торнтън с трамвая. До Моли има десет минути път. Хората-сандвичи с рекламата на Хели се мотаят по това време покрай магазина. Блум сега е близо до Железния мост, под Търговската арка; тъмногърба фигура се навежда над сергията на книжаря. В края на тази сцена научаваме за произхода на червения карамфил, който Бойлан ще носи в зъбите си през цялата глава. Той взима карамфила от русокосата в плодовия магазин, моли за разрешение да се обади по телефона и, както ще разберем по-късно, се обажда на секретарката си.

Сега се появява Стивън. Близо до Тринити колидж той среща своя бивш учител по италиански език Алмидано Артифони и те разговарят оживено на италиански. Артифони упреква Стивън, че е пожертвал младостта си в името на идеалите. "Това е обмислена жертва", казва с усмивка Стивън. Седмата сцена е синхронизирана с петата. Секретарката на Бойлан, госпожица Дън, чете роман, но сега разговаря по телефона с Бойлан, който се обажда от магазина за плодове. Тя казва на Бойлан, че спортният редактор Ленехан го е търсил и че в четири часа ще бъде в "Ормонд". (Там ще се срещнем с тях в следващата глава.) В тази сцена има още две синхронизации. Дискът, който се плъзва по улея и намига на наблюдателите с номер "шест", предшества механичния тотализатор, който букмейкърът Том Рошфорд демонстрира в деветата сцена. И отбелязваме пет високи фигури с бели цилиндри: хората-сандвичи, след като достигат поставения им предел, зад ъгъла на „Мънипени“, се обръщат и поемат по обратния път.

В сцена 8 Нед Ламбърт и Джей Джей О’Молой показват на един посетител, протестантския свещеник преподобния Лъв, своя склад, където преди това се е помещавала заседателната зала на абатството „Света Мария“. В този момент момичето, което се е срещнало на просеката с отец Конми, маха клончето от полата си. Това е синхронизацията: едното се случва тук, другото - там, едновременно. В началото на четири часа (сцена 9) Рошфорд, букмейкърът, запознава Ленехан със своето приспособление, дискът се плъзга по улея и показва в прозорчето "шест". По същото време минава Ричи Гулдинг, чичото на Стивън, чиновник в юридическа кантора; в следващата глава Блум ще обядва с него в "Ормонд". Ленехан и Маккой (който е помолил Блум да впише името му в списъка на присъстващите на погребението на Дигнам, на което не може да отиде) напускат Рошфорд и се отбиват при друг букмейкър. По пътя към "Ормонд", след отбиване при Лайнам, където се осведомяват за началните залози за Скиптър, забелязват Блум. "Леополдо или Тъжен Блум блуждае" - присмива се Ленехан. Блум прелиства книги на сергията на уличен търговец. Пътят на Ленехан към "Ормонд" е синхронизиран с действията на Моли Блум: тя поставя на мястото ѝ табелката за даване под наем на апартаменти без мебели, която се е изплъзнала от рамката на прозореца, когато го е отворила, за да хвърли пени на еднокракия моряк. И тъй като по същото време Келъхер разговаря с полицая, а отец Конми се качва в трамвая, ние заключаваме не без естетическо удоволствие, че сцени 2, 3 и 9, случи ли се на различни места, са се случили едновременно.

В четвъртия час мистър Блум все още разглеждаше лениво книгите на сергията. Накрая той избира за Моли "Сладостите на греха" — американски роман, малко фриволен, в старомоден дух. „Зачете случайно избраното място.

Всички долари, които получаваше от съпруга си, отиваха за елегантни рокли и скъпо бельо. За него! За Раул!

Да. Тази. Ето, тук. Прочети пак.

Устните ѝ се впиха в неговите в чувствена сладострастна целувка, докато ръцете му се пъхнаха под домашната й роба и заопипваха пищните ѝ форми.

Да, да. Вземи я. Я да погледна края.

— Закъсня — рече той с дрезгав глас и я погледна гневно и подозрително.

Красивата жена свали със замах обточената си със самурена кожа пелерина, под която се показаха царствените ѝ рамене и вълнуващата се гръд. Едва доловима усмивка заигра в крайчеца на съвършените й устни, когато се обърна към него съвсем спокойна“.

Дили Дедалус, четвъртата сестра на Стивън, която броди край аукциона на Дилън, откакто Блум я вижда там около един часа по обяд, слуша как в аукционната зала звъни звънецът при приключването на търговете. Покрай нея минава баща ѝ, строгият, егоистичен, умен и артистичен старец Саймън Дедалус, и Дили измъква от него шилинг и два пенса. Това е синхронизирано с появата на кавалкадата на вицекраля при портите на парка, Феникс парк, в западното предградие на Дъблин, и движението ѝ към центъра на града, а оттам — на изток, към Сандимаунт, за откриването на благотворителен базар. От запад на изток кортежът ще премине през целия град.

В началото на четири часа се появява гордо Том Кърнан, търговец на чай, доволен от току-що сключена сделка. Той е смел, набит протестант, този мистър Кърнан, Блум стои до него на погребението на Дигнам. Кърнан е един от малкото второстепенни персонажи в книгата, чийто поток на съзнанието тук, в дванадесетата сцена, е представен подробно. В същата сцена Саймън Дедалус среща на улицата отец Каули, с когото се познават бегло. "Илия" плува надолу по Лифи покрай кея на сър Джон Роджърсън, а по кея „Пембрук“ преминава кавалкадата на вицекраля. Кърнан я изпуска.

В следващата сцена, няколко минути след Блум, Стивън се спира на свой ред пред книжен щанд на улица „Бедфорд“. Отец Конми, мърморейки молитви, върви сега през селцето Доникарни. Сестрата на Стивън, Дили – с високи рамене, износена рокля – спира до брат си. С едно от пенитата, получени от баща си, е купила френски буквар. Разсеяният Стивън, остро преживяващ мизерията на по-малките си сестри, очевидно забравя, че в джоба си има златна монета, останала от учителската му заплата. По-късно, когато се напие, ще бъде готов да даде тези пари без никаква нужда. Сцената завършва с неговата жал за Дили и повторение на думите за покаяние "Угризение на съвестта", които знаем от глава 1 на част I.

В 14 сцена отново ще чуем поздрава на Саймън Дедалус и отец Каули и отново ще прочетем техен диалог. Свещеникът има финансови затруднения с лихваря Рубън Дж. Дод и проблеми с хазяина. След това се появява Бен Долард, певец любител, който се опитва да бъде полезен на отец Каули и да му помогне да избегне изселването. Мистър Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл, луд джентълмен, с монокъл на окото и нещо неясно мърморейки, преминава покрай клуба на улица „Килдеър“. Именно той е минал навремето покрай Блум, когато той разговаря с госпожа Брийн. Преподобният Хю Лъв, който е отишъл до склада на бившето абатство заедно с Ламбърт и О'Молой, се споменава като хазяин на отец Каули, подал иск за неплатен наем.

По-нататък Кънингам и Пауър (също присъствали на погребението) обсъждат фонда на вдовицата Дигнам, в който Блум е внесъл пет шилинга. Споменава се отец Конми и за първи път срещаме двете барманки, госпожица Кенеди и госпожица Дус, които ще се появят по-късно, в глава 8. Вицекралят вече преминава по улица „Парламентска“. В сцена 16 братът на ирландския патриот Парнел играе шах в едно кафене, където Бък Мълиган го показва на Хейнс, оксфордски студент, изучаващ фолклор. Те обсъждат Стивън. В тази сцена е синхронизиран еднокракият моряк, който, ревейки някаква песен, куца по улица „Нелсън“, и смачканото възвание с Илия, което посреща в залива пристигналата шхуна "Роузвийн".

След това в сцена 17 се появява италианският учител на Стивън, а след него - лудият джентълмен с дългото име. Скоро ще разберем, че най-важният синхронизатор в тази глава е слепият младеж, на когото около два часа следобед Блум помага да пресече улицата от запад на изток. Лудият Фарел крачи сега на запад по улица „Клер“, докато слепият младеж върви по същата улица на изток, все още без да знае, че е оставил камертона си в "Ормонд". Срещу прозорците на зъболекаря мистър Блум, вече споменат при описанието на погребалната процесия и несвързан роднински с Леополд, лудият Фарел се сблъсква с немощния младеж, който го ругае.

Осемнадесетата сцена е посветена на сина на покойния господин Дигнам, Патрик младши, момче на около дванадесет години, което върви на запад по улица „Уиклоу“, притискайки до себе си свинските пържоли, за които са го пратили. Патрик не бърза и се заглежда във витрина с изображенията на двама боксьори, които са се били наскоро, на 22 май. В деветата глава ще намерим възхитителна пародия на вестникарско описание на боксов мач: спортният стилист непрекъснато разнообразява епитетите — това е един от най-забавните откъси в книгата: любимецът на Дъблин, старши сержантът, артилеристът тежкоатлет, войникът, ирландският гладиатор, червеният мундир, дъблинецът, пехливанинът от Портобело. На улица „Графтън“, най-осветената улица в Дъблин, младият Дигнам вижда червено цвете в устата на "едно конте" — това, разбира се, е Блейзис Бойлан. Можем да сравним мислите на момчето за мъртвия му баща с мислите на Стивън за майка му в първата глава.

В последната сцена се появява отново кортежът на вицекраля. Той е необходим, за да бъдат показани всички, които сме следили в предишните сцени, и няколко други персонажи, които или приветстват вицекраля, или го игнорират. Пред нас се появяват Кърнан, Ричи Гулдинг, барманките от "Ормонд", Саймън Дедалус, който приветства вицекраля с раболепно свалена шапка, Гърти Макдауъл, с която ще се срещнем на скалите в глава 10, преподобният Хю Лъв, Ленехан и Маккой, Нолан, Рошфорд, Флин, усмихнатият Мълиган и сериозният Хейнс, Джон Парнел, който не отделя поглед от шахматната дъска, Дили Дедалус с френски учебник, мистър Ментън с очи като стриди, мисис Брийн, нейният съпруг и хората-сандвичи. Блейзис Бойлан със син костюм и небесносин вратовръзка, със сламена шапка и с червен карамфил в зъбите по пътя си към "Ормонд" и оттам към улица „Екълс“ оглежда одобрително дамите в екипажа; лудият Кешъл Бойл О'Конър Фицморис Тисдел Фарел насочва ядосан монокъл над екипажите към някого на прозореца на австро-унгарското консулство. И още Хорнблоуър, портиерът на Тринити колидж, когото Блум среща по пътя си към баните, Пади Дигнам младши, двамата събирачи на миди и Алминадо Артифони. Процесията се движи към улица „Лоуър Маунт“, покрай слепеца, който продължава да върви на изток, но след миг ще си спомни за оставения камертон и ще завие на запад, към "Ормонд". В този списък ще срещнем и един пешеходец с кафяв макинтош, Джеймс Джойс, майсторът на синхронизацията.

Блум се натъква три пъти на Бойлан през този ден (в 11 часа, в 14 и в 16) на три различни места и нито веднъж Бойлан не забелязва Блум. Първия път в глава 3 от част II Блум вижда Бойлан от екипажа, в който той с Кънингам, Пауър и Саймон Дедалус пътува за погребението; в началото на дванадесет часа, точно когато гледа още влажните ярки афиши на операта до театър "Куинс", Блум вижда как Бойлан излиза от вратите на "Червената банка", рибен ресторант, и докато другите го приветстват, Блум изучава ноктите си. Бойлан забелязва процесията, но не забелязва екипажа.

Друг път в глава 5 от част II, когато Блум тръгва по улица „Килдеър“ към Националната библиотека в началото на три часа, скоро след като вижда слепия младеж, завиващ към улица „Фредерик“, "сигурно за да настрои пианото в танцувалните класове на Ливънстон". Ако е така, той не е забравил камертона си там, защото в глава 7 виждаме, че продължава пътя си на изток. Блум забелязва Бойлан: "Сламена шапка под слънцето. Светлокафяви обувки" и рязко завива надясно, към музея, свързан с библиотеката.

Трети път в глава 8 от втората част, когато Блум (преминавайки от кея „Уелингтън“ по моста „Есекс“ от северния към южния бряг на Лифи) пресича кея „Ормонд“, за да купи вестници в магазина на Дейли, обръща глава и вижда Бойлан в карета, движеща се по пътя, изминат вече от Блум. Бойлан влиза в бар "Ормонд", където трябва да се срещне с Ленехан, Блум решава да отиде в ресторанта с Ричи Гулдинг, когото среща случайно на вратата. Оттам той наблюдава Бойлан. Вече е почти четири часа и Бойлан напуска скоро "Ормонд" за към улица „Екълс“.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ХИМИЯ / ДЖОРДЖ ОЛА 27 Mar 8:00 PM (20 days ago)

Джордж Ола (Oláh György)

22 май 1927 г. - 8 март 2017 г.

Химия

(За приноса му в химията на карбокатионите.)

Джордж Ола (Oláh György, 1927–2017, унг. фонет.: Олах Дьорд) е унгаро-американски химик, носител на Нобелова награда за химия през 1994 година за изследванията му в областта на карбокатионите и тяхната роля в органичните реакции.

📜 БИОГРАФИЯ:

Роден: 22 май 1927 г. в Будапеща, Унгария

Емиграция: Преселва се в САЩ след Унгарската революция от 1956 г.

Кариера:

♦ Професор в Case Western Reserve University (1957–1977)

♦ Директор на Института по въглеводородите в University of Southern California (USC)

♦ Член на Националната академия на науките на САЩ

🧪 НАУЧЕН ПРИНОС:

1. Карбокатиони в суперкиселини

Ола стабилизира нестабилни карбокатиони (положително заредени въглеродни йони) чрез използване на "суперкиселини" като флуоросулфоновата киселина. Това позволява:

♦ Директно наблюдение на карбокатионите чрез ЯМР спектроскопия

♦ Детайлен анализ на тяхната структура и механизми на реакция 2. Приложения

Откритията му довеждат до:

♦ Подобряване на процесите за рафиниране на петрол

♦ Синтез на нови органични съединения

♦ Развитието на екологични алтернативи за фреоните

🏆 НОБЕЛОВА НАГРАДА:

Ола получи наградата самостоятелно, което подчертава изключителното значение на работата му. Нобеловият комитет отбеляза, че той "промени фундаменталните представи за реакционната способност на въглеродните съединения".

🔍 ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ:

♦ Въвежда термина "мазхидратна химия" за синтеза на метан от CO₂ и водород

♦ Патентова над 150 изобретения

♦ Пише автобиографията "A Life of Magic Chemistry" (2001 г.)

Неговите разработки са в основата на съвременните методи за синтез на фармацевтични препарати и полимери.

РАЗКАЗАЛ: DeepSeek-R1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / ИСАЯ ОТ ЕРУСАЛИМ 26 Mar 8:00 PM (21 days ago)

Превод: Claude 3.7 Sonnet

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2;

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

ИСАЯ ОТ ЕРУСАЛИМ

Пророческата дейност на Амос на север се пресича с дейността на пророк Исая на юг. Книгата на пророк Исая започва по типичен за пророческите книги начин: дава се приблизителна датировка на пророческата дейност на Исая. "Видението на Исая, сина на Амос, което видя за Юда и Ерусалим в дните на юдовите царе Озия, Йотам, Ахаз и Езекия" (1: 1). Ако, както смята мнозинството от изследователите, в глава 6 (която ще разгледаме скоро) разказът за това как Исая е избран за пророк, отбелязва началото на неговото служение, то тогава то започва "в годината на смъртта на цар Озия" (6: 1). Това било през 738 г. пр. н. е. Последният споменат цар Езекия управлявал през 727-698 г. пр. н. е. Исая пророкувал най-малко до 701 г. пр. н. е., когато асирийският цар Сенахериб нахлул в Юдея; това означава, че служенето на Исая било дълго, приблизително около 40 години.

В действителност това бил период на множество събития в живота на Южното царство Юдея. Да започнем с това, че населението на царството трябва да е гледало с ужас разгръщащите се на север събития в Израил и неговите пълни с антагонизъм и в крайна сметка довели до катастрофа отношения с могъщата Асирия. През първата част от служенето на Исая Тиглатпаласар - асирийски цар (управлявал през 745-727 г. пр. н. е.), чието име е изключително известно, решил да разшири своята империя и повел войските си срещу държавите и градовете държави в Левант. Терминът "Левант" се използва за означаване на всички държави, чиято естествена граница била източната част на Средиземно море. Пред лицето на опасността някои държави се обединили, за да създадат единен фронт срещу асирийския натиск. Но Юдея, начело с цар Ахаз, отказала да участва в това, както на него вероятно му се е струвало, рисковано начинание, обречено на провал. Сирия и Израил обединили своите сили, за да нападнат Юдея и да я принудят да се присъедини към коалицията, и преминали с марш до Йерусалим в пълния си състав. Но се случило така, че Юдея останала невредима. Сирийската и израилската армия се оттеглили и народът на юга можел да си поеме свободно дъх - засега. Израил станал васал на Асирия, но въстанал през 727 г. Идеята се оказала неуспешна, защото в крайна сметка това довело Израил до униощжение. Асирийският цар Салманасар нападнал от север и през 722 г. (когато Исая все проповядвал на юг) победил народа на Израил.

Около 20 години по-късно, когато Езекия управлявал Юдея, Асирия била обхваната отново от мисли за експанзия. И така, Асирия се заела със завладяването на Юдея по време на управлението на асирийския цар Сеинахериб. За този военен поход знаем от няколко източника. Сведения за него намираме в четвъртата книга „Царе“ (18: 13–19: 37), където са съчетани две различни предания за нашествието; а също така има запис за похода от самия Сенахериб върху паметника, наречен Призма на Сенахериб (днес се намира в Британския музей в Лондон). Според този паметник, Сенахериб опустошил цялата територия на Юдея и обсадил Йерусалим, където се укрепил Езекия. Езекия бил принуден да се предаде и да плати данък. Така че Исая от Йерусалим бил призован да изпълнява задълженията си на пророк в невероятно напрегнато и опасно време.

Деление на книгата на пророк Исая

В края на обсъждането на книгата на пророк Амос отбелязахме, че авторът, в известен смисъл, е добавил няколко стиха в заключението, съобразявайки се с променената ситуация, при която е живял. Което е необичайно за пророческите книги. Въпреки това, в случая с книгата на пророк Исая се сблъскваме с още по-радикален случай. Преди повече от век изследователите стигнали до заключението, че всъщност Исая от Йерусалим не е написал големи части от книгата. Доказателството за което е подобно на това, което намерихме при Амос: някои пасажи не се вписват в историческия контекст, съвременен на Исая. Но в книгата на пророк Исая случаят е още по-впечатляващ.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Говори Сеинахериб

Рядък случай, когато имаме външни потвърждения на библейската история. Нападението на Йерусалим от асирийския цар Сенахериб е описано в надпис върху паметник, който е известен като Призмата на Сенахериб, собственост днес на Британския музей в Лондон. Там Сенахериб се хвали, злорадствайки, с триумфа си над цар Езекия. Ако Сенахериб се е старал да се придържа поне малко към истината, то неговият поход би трябвало да е бил съвършен и пълен разгром на юдейския цар и да е унищожил населението на Йерусалим (за разлика от това, което се казва в книгата на пророк Исая и в четвъртата книга „Царе“):

"А що се отнася до Езекия-Юдея, който не наведе глава под моето иго, аз обкръжих 46 негови укрепени със стени градове и малки селища в околностите, които са безброй. С помощта на утъпкани насипи и приближаването на тарани, с атаки на пехотата, с помощта на обсадни машини, аз ги завладях. Взех 200150 души, от малки до големи, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, рогат добитък и овце без брой и ги причислих към плячката. А него затворих в Йерусалим, неговия царски град, като птица в клетка. Обградих го с укрепления и направих така, че беше невъзможно дори да се помисли за излизане от градските порти... Наложих му данък в допълнение към предишния, който да се плаща ежегодно като съюзнически дар с налози и подаръци.

Той, Езекия, беше повален от невероятния блясък на моето владичество и ми изпрати след моето заминаване за Ниневия, в моя царски град, негови елитни войски, които той събра в Йерусалим за подсилване на войската ми, заедно с 340 таланта злато, 800 таланта сребро... ложета, инкрустирани със слонова кост, столове, инкрустирани със слонова кост, слонски кожи, слонова кост, абаносово дърво, чимшир, дрехи с пъстра украса, дрехи от платно, червено-виолетова и синьо-виолетова боядисана вълна, съдове от мед, желязо, бронз и калай, колесници, обсадни щитове, копия, брони, ками за пояса, лъкове и стрели, капани безброй и военно снаряжение, плюс неговите дъщери и наложници от двореца му, певци и певици. Той изпрати също така своя личен пратеник, за да ми поднесе данък и да ми окаже почит“. [1]

Свидетелства на повече автори

Голяма част от първите 39 глави на книгата на пророк Исая съответства ясно на служенето на Исая от Йерусалим през VIII в. пр. н. е. Повествованието съответства на това време чак до самия край на раздела, написан, когато Езекия бил цар на Юдея и се уплашил от посланиците, които били изпратени при него от пращящия от сила Вавилон. Исая казва на Езекия, че вавилонците наистина ще опустошат след време Юдея, но това няма да бъде по времето на Езекия (39: 5-8). Веднага след този пасаж, вместо да продължи с пророчество за крайната съдба, текстът сменя рязко своята посока, за да успокои жителите на Юдея, които вече са пострадали заради извършените от тях прегрешения. Тази част от книгата е написана вероятно век и половина по-късно: „Утешавайте, утешавайте народа Ми, казва вашият Бог. Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на робуването му се изпълни, че беззаконието му се прости, защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове." (40: 1-2).

Сега, както е написано в тези по-нататъшни откъси от книгата, Господ е излял вече Своя гняв върху Своя народ в Юдея и ще помага за неговото възстановяване. Освен това, Той ще се отвърне от вавилонците, които по-рано е използвал, за да съкруши народа на Юдея („дъщерята на халдеите" в този откъс откъс е Вавилон): „Седи в мълчание и влез в мрака, дъще халдейска, защото няма вече да те наричат господарка на царствата. Разгневих се на народа Си, оскверних наследството Си и ги предадох в ръката ти. Ти не им оказа милост... И ще дойде върху теб зло и няма да можеш да го отвърнеш с магии; и ще те връхлети беда и няма да можеш да я покриеш; и ще дойде внезапно върху теб опустошение и няма да го знаеш" (47: 5-6, 11).

Народът на Юдея, напротив, ще се завърне от изгнание през пустинните места, както някога народът на Израил е преминал през пустинята по пътя към Обетованата земя след изгнанието от Египет. Само че сега няма да има страдания по време на пътуването, напротив, Господ ще направи пътя за юдеите лесен и радостен: "Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя на Господа! Права направете в степта пътеката за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривото ще стане право и неравните места - равнина. И славата на Господа ще се яви и всяка плът заедно ще я види; защото устата на Господа изговори това." (40: 3–5).

Нещо повече, казва ни се, че Йерусалим ще бъде изграден отново (което означава, разбира се, че е бил разрушен), както и Храмът (така че и той е бил изгубен) и това ще бъде направено не от който да е, а от Кир (44: 28). Кир бил владетел на Персия, победил вавилонците през 539 г. пр. н.е. и разрешил на изгнаниците от Юдея да се върнат у дома си, за да възстановят стените на Йерусалим.

Ясно е, че тази част от книгата на пророк Исая не съответства на VIII в. пр. н. е., а на VI в., времето, когато вавилонците са унищожили Юдея и нейния Храм и са хвърлили отново народа в изгнание.

Освен това последните глави от книгата на пророк Исая се отнасят изглежда дори за по-късно време – вече след времето, когато изгнаниците са се завърнали от пленничеството и живеят отново, при малко по-ограничени условия, на своята земя.

Как да обясним тези аномалии в книгата на пророк Исая?

Тримата Исая

Изследователите отдавна са достигнали до мнението, че съществуват три части на книгата на пророк Исая, всяка от които може да бъде приписана на отделен пророк. Всеки пророк живеел в свое време и се сблъсквал със ситуации, съвременни за него. Грубо казано, книгата може да бъде разделена по следния начин.

Исая Първи. Глави 1-39 (с някои изключения) са свързани с Исая от Йерусалим, който осъществявал пророческа дейност през VIII в. пр. н. е. Той предсказва скорошно наказание за народа на Юдея.

Исая Втори. Глави 40-55 били написани от следващ пророк, който споделя много от възгледите на Исая от Йерусалим, но който живял приблизително 150 години по-късно, в средата на VI в. пр. н. е., след като започнало Вавилонското пленничество. Той изнася проповеди, носещи утеха на онези юдеи, които са пострадали от военната катастрофа.

Исая Трети. Глави 56-66 били съчинени от още по-късно от пророк, който вероятно е писал вече след завръщането от Вавилон. Той заклева завърналите се у дома да живеят така, че Яхве да бъде доволен.

По-късно редактор взел трите текста с пророчества и ги е обединил в единен ръкопис, така че да изглежда, че са от Исая от Йерусалим, но всъщност на него принадлежи само част от текста (макар и значителна). Тук ще говоря само за Исая Първи, а в следващата глава ще разгледам другите части на книгата.

Мисията на Исая Първи

Проповедта на Исая не се различава по същество от тази на неговия съвременник Амос, който проповядвал на север. Исая твърдял, че народът се е отклонил от пътя на Господа. Това е особено видимо в социалната несправедливост, която обхванала обществото, но главно за това са виновни управниците на народа. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени с просто следване на правилните религиозни ритуали. Народът ще бъде наказан от Господа, който изпраща срещу него асирийците.

Най-първо Исая се оплаква, че народът на Израил (в този случай се има предвид народът на Юдея) е изоставил Господа. Господ е възпитал тези хора като Свои деца, но те въстанали. Това за Исая (и Господа) изглежда поразително: "Волът познава стопанина си и магарето - яслите на господаря си. Израил не знае, народът Ми не разсъждава. Уви, грешен народ, народ натоварен с беззаконие, род на злодеи, синове, постъпващи покварено! Оставиха Господа, презряха Светия Израилев, върнаха се назад" (1: 3-4).

Прегрешенията на народа имат в основата си социална и политическа природа. Хората вършат зли постъпки; техните ръце „са пълни с кръв" (1: 15); някога били добродетелни, а сега станали убийци (1: 21); техните водачи са "отстъпници и съучастници на крадци", които обичат подкупите и отказват да защитават слабите и безпомощните (1: 21-23). Както в книгата на пророк Амос, Господ е наказал вече народа, за да го накара да се покае, чрез военно нашествие, което оставило "земята опустошена", а градовете "изгорени с огън" (1: 7). Но те не обърнали внимание. Пророкът призовава народа да се поправи: "Измийте се, очистете се, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло! Научете се да вършите добро, търсете правосъдие, отдайте право на угнетения, отсъждайте право на сирачето, защитете делото на вдовицата". (1: 16-17).

Исая подчертава особено, че следването на предписаните религиозни практики е безсмислено в очите на Бога. Вместо това Той иска народът да живее праведно: "Когато идвате да се явявате пред Мен, кой е поискал това от ръката ви, да тъпчете дворовете Ми? Не принасяйте вече лъжливи приноси! Тамянът е гнусота за Мене, новолунията и съботите, и свикването на събрания; беззаконие заедно с тържествено събрание не мога да търпя!" (1: 12-13).

В трогателен и въздействащо написан пасаж Исая оприличава земята на Юдея на лозе, което Господ е отгледал в Своето любимо имение. Той го оградил, насадил най-добрите лозови пръчки (хората), построил наблюдателна кула и вада за напояване и чакал лозето да даде реколта. Но вместо грозде се родили диви плодове. Господ направил всичко по силите Си за Своето лозе, народа на Израил, но не получил добра реколта. Така че какво ще направи Господ със Своето лозе? "Ще махна оградата му и то ще се похаби; ще съборя стената му и то ще бъде потъпкано. И ще го запустя - няма да бъде подрязано, нито прекопано и ще обрасне с тръни и бодили.... Защото лозето на Господа на Войнствата е израилевият дом и юдовите мъже са насаждението, което Го радва. И Той очакваше правосъдие (на древноеврейски mishpat), но ето кръвопролитие (на древноеврейски mispah); очакваше правда (на еврейски sedaqa), и ето - писък (на еврейски se'aqa)" (5: 5-7).

Ключови моменти

Сред многото на брой интригуващи и важни моменти в тази пророческа книга си струва да се спрем на следните.

Призоваването на Исая (гл. 6)

В годината на смъртта на цар Озия (738 г. пр. н. е.) Исая чул призив за пророческа служба. Това е великолепен откъс: Исая разказва, че имал видение как сам Господ седял на престол над Храма (тук Исая се основава на образа на Бога, седящ на ковчега в светая светих). Господ е толкова велик, че само полата на одеждата Му изпълва целия Храм. Редом има ангелски същества – серафими ("пламтящи"), които служат на Господа и възхваляват Неговата святост. Исая е смутен, защото не е достоен да види това заради своите нечисти уста. Но един серафим взема горящ въглен от жертвеника и докосва с него устните на Исая, очиствайки го от вина и грехове. Като пречиства по този начин своите думи, той е вече готов да говори от името на Господа. След това Исая чува как Господ пита кого може да изпрати с мисия. И Исая отговаря: "Ето ме, изпрати мене" (6: 8).

Господ изпраща Исая да проповядва и, колкото и странно да изглежда, той трябва да притъпи разума, да запуши ушите и да затвори очите на тези, към които се обръща (6: 10). Исая пита в недоумение колко време ще мине, преди някой да чуе думите му, и Господ му отговаря: "Докато опустеят градовете, да няма жител, и къщите, да няма човек, и земята да запустее съвсем" (6: 11). Исая трябва да предаде словото на Господа, но никой няма да слуша и в крайна сметка земята ще бъде унищожена, а народът ще отиде в изгнание. Служенето на Исая не започва с позитивна нота.

Сирийско-ефремската война (гл. 7–9)

Вече споменах за коалицията между Сирия и Израил (също наричан Ефрем, защото това име принадлежи на най-голямото от първоначалните племена на севера), в хода на чиито действия е нападнат Йерусалим по време на царуването на Ахаз, за да го принудят да се присъедини към тях за противопоставяне на Асирия. В глава 1 вече разгледах този откъс, за да покажа колко е важно да се отчита контекстът при четене на предсказанието, че "Млада жена [2] ще зачене и ще роди Син, и ще Го нарекат Емануил" (7: 14). Целият смисъл е показан от самия автор. Преди това дете, на което тепърва предстои да се роди, да разбере разликата между добро и зло, двата народа, които са във война с Юдея, ще се върнат в земите си и ще я оставят непокътната (стих 16). Въпреки че в крайна сметка ще се появи истинска заплаха: Асирия.

План на град Ерусалим, както е бил построен по времето на пророците, живели преди Вавилонския плен, разширен след Вавилонския плен и след това през Средновековието

Емануил не е единственото дете символ, чието раждане е свързано с тази история. Отначало Исая трябва да отиде при Ахаз със съвет от Господа с един от синовете си на име Сеар-ясув, което означава "остатъкът ще се върне" – в знак, че народът няма да бъде напълно унищожен и някои ще преживеят предстоящия натиск. След това в глава 8 Исая се свързва с една пророчица и тя му ражда син, удостоен с най-дългото име в Библията: Махер-Шалал-Хаш-Баз (8: 1). Името му означава "бърз грабеж, ускорена плячка". Казва ни се, че преди детето да се научи да говори, Асирия ще опустоши и Сирия, и Израил.

Късни прорицания

Има няколко увлекателни откъса, разпръснати из цялата книга на Исая Първи. Много от тях са пророчества за предстоящо правосъдие, особено в главите 1-4. Някои сочат, че след наказанието оцелелите ще бъдат спасени, например в откъса от глава 10 (10: 20-27; този откъс е труден за интерпретиране). Тук Господ казва, че се нуждае решително от съд за Своя народ, за да извърши изтреблението, което е "определено", но "остатъкът ще се върне" и тогава Господ ще накаже онези, които е използвал, за да накаже Своя народ.

Идеята за надежда за по-добро след наказанието е по-силно изразена при Исая, отколкото при Амос. По-специално, при Исая има няколко предсказания за месии, иначе казано - предсказания за бъдещи "помазаници", които ще управляват хората благочестиво, както изисква Бог. Например, в глава 11 (11: 1-9) се предсказва, че от корена, останал след като "дървото на Давид" е било отсечено, ще излезе издънка. Това ще бъде цар от дома на Давид, който ще служи на Господа с радост и който ще съди с благочестие и мощ. Ще се появи утопично царство, в което "вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето, лъвчето и големите ще бъдат заедно и малко дете ще ги води." (11: 6).

Накрая, голям откъс, написан от Исая Първи (гл. 13-23, вероятно са били добавени от друг автор), е насочен срещу други народи, освен юдеите, като вавилонци, асирийци, моавци и сирийци, които също ще бъдат осъдени от Господа за техните беззакония. Господ за Исая не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ над целия свят и всички народи трябва да правят това, което е правилно в Неговите очи, иначе ги очаква много сурово наказание. Но накрая Юдея ще бъде възстановена и ще ѝ бъде позволено да започне всичко отначало, когато "остатъкът се обърне в правилната посока".

БЕЛЕЖКИ

1. Взето от Coogan М. and Tadmor Н. II Kings. New York: Doubleday, 1988. P. 338–339, с малки промени от Coogan M. The Old Testament: A Historical and Literary Introduction to the Hebrew Scriptures. New York: Oxford, 2006. P. 338–339 (Бел. Авт.) \ Внешняя политика Ассирии в конце VIII – начале VII в. до н. э. // Хрестоматия по истории Древнего Востока. М., 1980.

2. Авторът обръща внимание, че в случая се има предвид „млада жена, а не девственица“. Макар че в българския синодален превод е казано „девица“.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XII 25 Mar 8:00 PM (22 days ago)

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XII.

Голяма афера в Леринско. Откриване на оръжието.

През май по една случка аскерът, търсейки разбойници в Търсье (Леринско), открива компромети­рания Геле и го подгонва; падат убити двама друга­ри, а той, ранен, изтървава чантата с архивата, с писма, в които подробно били означени и хората, кои­то имат пушки и дори номерът на пушката. Щом в Лерин прочели списъка, пращат войски в Търсье да изловят хората и пушките. Случайно и ние, аз и Чакаларов само двамата да се намерим в селото, дошли бяхме, а и Марко беше дошъл с четата, този заради станалата афера с Геле, а ние да се догово­рим с него пак заради Коте. Заранта бяхме изне­надани от аскера. Беше неделя. Аскерът залавя всич­ки селяни, които бяха дошли в черква, и ги навръзва. Ние вече, затворени в три къщи, чакахме да ни напад­ нат. Наближиха турците, чупят вратата. Турците не знаеха, че сме вътре, а просто по списък знаеха, че в тая къща има пушки. Отворихме огън от всички къщи. Турците изпратиха за помощ от Лерин, ние изпратихме за помощ от съседните села. И нашата чета беше събрала откъм Турия около 50 души и ид­е­ше на помощ. Ала ние, преди да достигне помощта, понеже турците смятаха да запалят къщата, ре­шихме да си пробием път и да бягаме. Бяха вече паднали 12 души турци. Промъкнахме се през един прозорец, че през една друга къща та по един трап, прикривани от жените, излязохме над селото от другата страна и тъкмо аскерът от Лерин присти­гаше в големо множество. Навързаните в черква се­ляни карали напред да влизат в къщата, гдето бях­ме, но нищо не намерили освен нашите гуни. 120 души вързани бидоха закарани в Лерин, там бидоха изтезавани, та около 90 пушки се предадоха. Коджабашията от Търсье, Доне, биде страшно изтезаван, но не изказа пушката си; отричал и най-сетне него по-рано пуснаха. Другите дълго лежаха в затвора, няколко месеца, а други до амнистията. Случката в Търсье беше на 19. май 1902 г. в неделя. Тогава имаше две сватби в селото, тъкмо имаше две булки, облечени за да идат в черква. Турците хванаха на едната момчето, а другото избяга, та булките си останаха у дома. На Марко много зле се отрази това нещастие; това го считаше той за свой позор, беше го хванала меланхолия, отчаяние, беше се изменил и се тъкмеше да отмъщава, да гори турски села, да напада Лерин, готов да загине, ала да умие това петно на своя район.

След това ние се разделихме с Марко.

Тогава именно се случи и случката в Пътеле, гдето загина Марко. Близо до Пътеле беше убила потерята един четник по име Кице (Кръсте), който начакал на пътя един лош турчин (арнаутин) гега; не можал да го убие и турчинът известил на аскера в Пътеле, погва го аскерът и го убива. И по повод на това убийство се предадоха пушки и в Пътеле и по околните села около 300 пушки се предадоха. Това накара Марко да иде в Пътеле, за да накаже главно инициаторите на предаването на пушките, и там биде убит.

(Следва)

СНИМКИ ЗАД КУЛИСИТЕ НА „ТЕРМИНАТОРЪТ“ („THE TERMINATOR“) С АРНОЛД ШВАРЦЕНЕГЕР 24 Mar 8:00 PM (23 days ago)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Когато се появява в кината на 26 октомври 1984 г., "Терминаторът" завладява света. Футуристичният трилър на Джеймс Камерън предефинира както постапокалиптичния жанр, така и поджанра за пътуване във времето, като същевременно въвежда завладяващи концепции за опасностите от модерните технологии. Той затвърждава също така статута на Арнолд Шварценегер като един от най-големите екшън икони на 80-те години и след това.

Филмът поставя начало на кариерата на Джеймс Камерън, който по-късно режисира двата филма с най-високи приходи за всички времена, "Аватар" и "Титаник".

Първоначално Шварценегер се явява на прослушване за ролята на Кайл Рийс. В ранната си актьорска кариера той вече е изиграл главната роля в "Херкулес в Ню Йорк" и в "Конан Варваринът" и естествено иска да бъде героят от филма "Терминаторът". Въпреки че първоначално може би е бил предложен за тази роля от своя агент, Камерън не е много ентусиазиран от идеята: "Бях много негативно настроен към идеята Арнолд да играе Рийс."

А Шварценегер, на обяд с Камерън след прослушването, не можеше да спре да мисли за Терминатора: "Колкото повече четях сценария, толкова повече се увличах по Терминатора – лошия герой, когото смятах за истински симпатичен тип. Но ние говорехме аз да играя героичния персонаж."

В крайна сметка Шварценегер взема решение: "Аз ще бъда Терминаторът, ще се обадя сега, обадих се [на Камерън] веднага, казах: "Искам да играя Терминатора" и сделката беше сключена."